Представете си какво е усещането да си имигрант в чужбина, да отидеш на високо прокламирана постановка в един от най-добрите театри в света и да се окаже, че главния режисъор е българин. На мен ми се случи и просто щях да се пръсна от гордост. Пиесата беше “Руски Транспорт” в Steppenwolf с режисъор Ясен Пянков, а годината беше 2014. Aз все още си спомням това преживяване сякаш беше вчера.
Историята е за едно обикновено руско имигрантско семейство в Ню Йорк. Това само по себе си предразполага хем за комедия, хем за трагедия. И наистина – пиесата има комични елементи, но те са само за да помогнат на публиката да смели основната история, която е особено тежка – едно обикновено семейство бяга от живот обсебен от руската мафия, само за да попадне в нейните окови от другата страна на океана. И всичко това се случва на фона на мощния глас на Висоцки, който ни напомня, че мафията не съществува в някакъв си вакум.
Честно казано незнам как пиесата е резонирала с широката публика, но аз лично не съм била така трогната от представление досега. Цялата втора част я изгледах през сълзи, сякаш останалата публика не съществуваше, а актъорите бяха на сцената само заради мен. Това изживяване се превърна в своеобразна психоанализа и сякаш Ясен целеше точно на мен да каже нещо и да ме събуди от дългогодишен сън.
За да стане ясно защо си изревах очите, аз трябва да разкажа за себе си. Родена съм в началото на 80те в Пловдив – в град на кръстопът,в държава на кръстопът, във времена на кръстопът. В годините, когато аз растях търговията вървеше добре – стоката беше изключително ценна, а цената и изключително ниска. Българската мафия по онова време специализираше в трафик на оръжия и момичета. Човек е лесно да забрави за оръжията – не ги виждаш как се произвеждат, не ги срещаш по улиците и не е нужно да мислиш как ги използват. Но как се забравя за момичетата, които едно по едно започваха да изчезват от живота ти?
Бяха минали години преди напълно да осъзная какво точно се е случвало около мен. Но като поотраснах бях почнала да свързвам точките и да разбирам защо момичетата са се “провалили“. По-късно пък осъзнах как точно си изкарват прехраната “пичовете” с лъскави коли, по които се превъзнасях. И най-накрая съвсем ми стана ясно като прочетох “МакМафия” от Mиша Глени, която разглежда мафията като международна структура и отделя специално внимание на ролята на България в глобалната нелегална икономика.
И уж ги знаех тези работи, а пък се оказа, че не бях подготвена емоионално да гледам за транспортирането на руски девойки от провинциалните им домове в студена Русия до публичните домове в най-великия град на света. Това, кето бях забравила (или го бях натикала дълбоко в подсъзнанието) е колко широко разпространена беше мафията, когато аз бях дете. Припомних си колко хора и семейства около мен бяха свързани с този нелегален трафик по един или друг начин. Моята рода не правеше изключение. Цялата ни икономика поддържаше тези, които печелеха от трафика – хората им строяха къщи, печаха им хлябове, пееха им песни, а на тях им плащаха с левове от продажбата на дъщерите им. Това е много болезнен спомен, който и сълзите не могат да удавят.
Доколкото знам, този проблем е понамалял в България, но трафика на хора си продължава. И за съжаление не можем да го спрем с пиеси и писане на статии за пиеси. Но нека поне да не забравяме и да подготваме следващите поколения да не попадат в същите мрежи.
Свобода СтаниМирова 
Вашият коментар