„Леле, ама ти си живяла в Лейк Форест?!?!“
„О, да! Даже по-скоро в Уилмет, където са по-големите замъци!“
„Толкова ми харесва там! Красота! Как искам и аз в такова чудо да живея!”
„ И аз така!“
„Е?! Нали каза, че си живяла там? Ти лъжеш ли ме, не мога да разбера?!?“
„Е! То не е същото, когато се грижиш за къщата…………….Ти не си си там у дома ………….Имаше едни – постоянно ме снимаха с камера. Всяка стъпка! Накрая намерих една скрита камера и в моята стая. Така ме хвана да……..и знаеш ли какво направих? Свалих гащите и им се огъзих! Хахаха……….. И напуснах…….. Много яко!“
„Супер! Много яко!“
„ А имаше една гъркиня….. Леле, злобно куче! Аз чистя пода, а тя идва и си слага крака на гърба ми. И натиска. Гад мръсна!……………… Нея доста време трябваше да я търпя, че много малко работа имаше тая година“
„Уфффф“
„Е, та за това, де……….Какво като съм живяла в Лейк Форест?“
“ Заспала съм в автобуса и сега не знам къде се намирам. Ужас! И като не говоря езика, просто не знам какво да правя……….“ Така започна познанството ми с баба Ирина. Чрез oбщи познати ме бяха издирили да ѝ помогна.
Баба Ирина тогава беше на 72 години. Дошла в Америка със същите дрехи, с които си ходи на село в Северна България. Без да знае грам английски. Дошла да помага на децата.
„Ставам в четири часа всяка сутрин да им готвя, че иначе няма да има какво да ядат. После тръгвам за работа. Сменям два рейса. Все ме е страх, че ще се загубя и ето ти, на – загубих се“ – продължава да ми обяснява тя.
„Много съм изморена, баба…..Пътувам до работа час и половина. Там гледам една болна жена – тя без мен не може….. После, като се прибера в къщи към осем вечерта, започвам да им чистя и да им пера….. Ама какво да правя, дъщерята с тия две дечица, не може да се оправя.“
„Ами зетя?“, питам аз
„Зетя работи като хамалин на летището. Той по-малко пари от мен получава. Там му плащат минимално. Пък и като не е на работа – няма да готви и да чисти, я!“
Повече не попитах.
Очите й се насълзиха от щастие като й казах, че говоря английски. Тя не заплака, но не се и усмихна. Само започна да говори малко по-уверено и сякаш се поотпусна.
Това се случваше в дивия запад – някъде в щата Невада. Шансът да срещнеш българка на автобусната спирка е еквивалентен на шестица от тотото. Аз не можех да се отпусна в тази невероятна ситуация и даже започнах да се чудя дали не сънувам.
Всичко беше някаква пълна фантасмагория. Жената изглеждаше сякаш се беше транспортила директно от 1992 в 2001 година. С една огромна тениска до коленете, с Мики Маус отпред. И с бебе в ръцете.
„От няколко часа се опитвам да се оправя с тази карта и все не мога. Знаеш ли как се работи с това чудо?“ Знаела ли съм?! Нищо не знаех. И преди да ме заговори тази странна жена, аз се чувствах като в някакъв филм. Само от 5 дена бях в Америка. Нищо не знаех и почти нищо не разбирах.
„Емиииии, дай да пробвам“ отговорих аз.
„Трябва да се свържа с мъжа ми. Той е във Вашингтон. Знаеш ли как да набера Вашингтон?“
„Вашингтон щата или Вашингтон града?“
Тя отвори едни огромни очи ……като крава пред кланница.
„Не знам.“ Ей след този отговор вече съвсем се филмирах.
„Ама ти откъде идваш??!?!?!……………И къде ти е багажа?“ Тонът ми беше започнал сам да се повишава, а аз се бях разтреперила.
„От границата идваме.“
„От коя граница, бе жена?“ почвам да се ядосвам аз. „В Америка се идва през летището! Какви граници ми говориш?“
„През Мексико. Ние трябваше да прекосим границата, защото сме без документи. Мъжът ми има, ама ние не. Пеша вървяхме четири дена. Нищо не нося. То бебето тежи!“
Свобода СтаниМирова 
Вашият коментар