ЖИВОТ В СТРАХ

За да ти се „случи случка“ в България, дори не е нужно да се разхождаш в късните часове на денонощието. Можеш да си стоиш на маса в къщи „с приятели“, да си в училище, или просто да се прибираш по обяд от училище. Всъщност, повечето момичета, поне от моето поколение, израствахме с такива случки с нас и покрай нас. В малкия град, мъжете реагират решително на всяка прилика на опит жена да надигне глава – веднага се намира някой да я „постави на мястото й“.
Моето поколение ходехме по бригади. Сутрин рано с автобуса – на полето и в ранния следобед ни връщаха примрели от глад. В лагера имаше само една баня и който искаше да хване топла вода – трябваше да се постарае да е от първите. Тук момчешката психика, че яденето е с приоритет ни вършеше добра услуга, защото веднага след като слезеха от автобуса – момчетата се втурваха към стола да обядват, а ние, момичетата тичахме към стаите да си вземем сапун и хавлия, за да се докопаме до банята. В банята трябваше да си много бърз, защото освен топлата вода, и душовете не стигаха за всички. И така подтичвайки, с припрени движения се разпределяхме из банята, та да сварим. Които бяха по-бързи – успяваха даже вече да са си в стаите, когато тълпата от нахранени момчета пристигаше от стола и започваше да крещи пред вратата да се разкараме, иначе ще влязат. Естествено – никой не се осмеляваше да влезе, и понеже бях наясно с този факт, един ден просто ми писна. Бях останала от последните и реших да не бързам (доколкото това е възможно под звука на дюдюканията пред вратата). Казах си – ще си изплакна най-нормално косата, ще се облека без да се пребивам от бързане и така ще изляза. Излизайки, моментално бях обкръжана в тесен кръг от почервенели от бяс момчета, които крещяха обидни думи, и за десерт единия ме спря малко преди да изляза от коридора на банята и изкрещя: „Ти за ква се мислиш, ма! За много специална ли?!“ и ми отпра звучен шамар! Веднага отидох при шефа на бригадата и му разказах всичко. Неговата реакция беше: „Младежът ще получи мъмрене, а ти си прави изводи как е правилно да действаш за напред“. Направо ме поля с ледена вода! Не отидох на обяд и ревах безутешно в стаята, пред погледите на съученичките ми, които вече бяха успели да се върнат от обяд. Някои се опитаваха половинчато да ме успокоят, а други директно ми казваха: „Еййй, ама и ти не можа ли да действаш по-бързо!“. Така де – друг начин и „своите“ да ти кажат, че сама си си виновна.

В девети клас започнах да тренирам джудо. Момчетата веднага станаха любопитни аджеба с една джудистка дали могат да се справят. В едно междучасие – единия тръгна зад мене по коридора, после по двора и не спираше да ме предизвиква: „Айде ма, нали си джудистка, покажи кво можеш!“ Придружено първо с потупване по гърба, а после вече и с побутване. Бяхме стигнали вече на двора и се бяха събрали зяпзчи не само от нашия клас, ами и от другите класове. След N-тото побурване не се сдържах и за своя собствена изненада, го повалих на земята без проблем. Сърцето ми биеше в гърлото и исках да се махна оттам. Тръгнах и след няколко крачки тъпия му идиот ми се хвърли в гръб! В гръб, бе! При положение, че ясно показах, че искам да се махна от там, а не продължение. Ами, много удобно ми дойде да го хвърля – както си висеше на гърба ми. И избягах. След този случай момчетата от класа ме гледаха с омраза, само най-длъгнестия, преждевременно израсъл над другите си ме нарочи за талисман и не даваше да ме закачат. Покровителстваше ме, един вид – иначе знам ли какво още можеше да последва.

Някъде към 1988 г си подстригах косата много късо. Не чак с машинка, но нещо като прическата на Лайза Минели, да речем. Вървя си из шибания град, и на всяка крачка някой те зяпа все едно си извънземно. Чак да му стане неловко на човек. Извръщам си главата на другата страна – само, за да срещна същия вторачен поглед у друг зяпач. По едно време ми писна и реших да не отмествам поглед. Ситуацията се влоши – така почнаха и да спират, гледайки заплашително. Един ден, както си пресичам булеварда – поредния тъпак, който ме зяпа като изтрещял, в момента, в който се разминаваме, злобно изкрещя: „МАААЙЙКА ВИ КУРВЕНСКА ДА ЕБА!!!“ Ей така, без нищо. Да кажеш, че съм била облечена разголено – не, връщах се от училище и си бях униформа! Просто щото нещо не му харесала визията ми. Или че устоях на погледа му, вместо да забия очи в земята.
Скоро след като бяхме завършили гимназия, една приятелка, бивша съученичка, ми дойде на гости с годеника си. И преди това бях имала известни наблюдения, че младежът е честолюбив и избухлив, но не очаквах, че след като цяла вечер говори с императивен тон и с подигравателни забележки на приятелката ми, накрая аз не се сдържах и му направих забележка, наистина не очаквах, че ще стане и ще ми удари шамар. Няколко секунди ми трябваха да се съвзема от изненадата, след което му казах с цялото хладнокръвие, на което бях способна – да напусне дома ми, на което неговата реакция беше, че демонстративно се врътна и се тръшна пак на дивана. Занемях от изумление и не знаех как да реагирам. Добре, че съученичката ми в този момент взе, че прояви инициатива, направи му „сцена“ и си тръгнаха. Аз останах да гледам в една точка! Щом това може да се случи в собствения ти дом, в компанията на уж „приятели“… то къде и с кого тогава би могъл човек да се чувства на сигурно място?! Вариантът да се оплача в полицията беше абсурден – става дума за 1990г, за капак на всичко едва ли съученичката ми щеше да се навие да свидетелства. Оплаках се на мой близък, който по него време ме сваляше – той също беше категоричен, че не е трябвало „да се меся“ и почти ми обясни (по деликатен начин), че съм си го изпросила и е трябвало да предвидя последствията. И така, преглъщаш, опитваш се да забравиш и да продължиш напред. обидата за пореден път остава спотаена в някое ъгълче на душата ти и колкото и да ти се ще да запазиш непреклонния си дух – вече има резка върху него, или (още една) обица на ухото, както щете го наречете.

Не след дълго се омъжих. Преместихме се да живеем отделно и така се сдобихме с три „приятелски семейства“. Едната съседка периодично я виждах с насинени очи. Те бяха най-възрастната двойка – по на 35г долу-горе. Заради възрастта и предполагаемия по-голям житейски опит – така и не се престраших да я разпитвам. Другите две семейства бяха по на 22-25 г и с тях общувах по-лесно. Помня веднъж бяхме на гости в едното от по-младите семейства. Вечеряхме нещо си с пиле. В един момент мъжа извика жена си в кухнята и се чуха специфични звуци от блъскане и удари. Мъжете отидоха и ги разтърваха. На другия ден, битата съседка ми обясни, че мъжа й се изнервил и я бил, защото му поднесла порция с бяло месо, а на другите двама мъже (гости) – сервирала бутчета. Така де – отнесла се неуважително към него като мъж и го унизила пред гостите. И се тюхка жената, че не се сетила да купи две пилета. Пуста крехка мъжественост – едно пилешко бутче я събаря. Почнах малко по малко да обяснявам на по-младите жени, че не е нормално подобно отношение към тях (и в третото семейство имаше бой) и че насилието не решава проблеми. Един ден мъжът на едната специално ме посети в къщи да ми каже: „Недей да пълниш главата на мойта с глупости, щот да не се разправяме“ Плаши ме да не се разправя той с мене, един вид. Клета провинция с клети нрави. Малко да се различаваш от стадото – и веднага някой ти вдига мерника. Да не забравяш къде ти е мястото и да не си позволяваш туй-онуй.

Някъде към 1996 трябва да е било, излизаме с една приятелка „по женски“. Тъкмо бях насред метълския си период и бях по изключение с дълга коса, която бях пуснала свободно, макар, че почти винаги я носех вързана. На излизане от кръчмата, решихме, че още не ни се разделя и седнахме на една пейка в самия център на града. Говорим си ние и по едно време се приближават двама и почват да се заяждат. Аверката ми се озъби по-остро на единия и онзи почна да я удря. Аз естествено се намесих и вторият тъпак се зае с мене. Имам добри навици да се пазя, но като си с пусната коса, си де факто точно като „кон с капаци“ – почти никакво периферно зрение. Изтървах едно кроше и се сдобих със счупена челюст. Познай дали повече излязох с пусната коса! Появи се някой наоколо и тези двамата изчезнаха. Посъветваха ни да отидем в полицията и да се оплачем. Много тъп съвет! Извънредна загуба на време! Полицаите такъв разпит ни спретнаха, все едно, че ние бяхме нападнали някого. И периодично повтарят: „И как така – вие си седите и си говорите, и някакви двама идват просто ей така. Нито са ви ограбили, нито са ви изнасилили – просто ей така да се заяждат?!“ Невероятно й се струва на родната полиция, че „ей така“ някой може да дойде и да те набие. Все едно падат от Марс и не знаят какво се случва по улиците!
И най-отвратителното от всичко е липсата на реакция у околните. Случвало ми се е както стоим на масите отвън в сладкарница, по обяд – охраната на сладкарницата буквално да изрита клиентка, защото направила рекламация, че получената от нея торта не отговаря на това, което е поръчала. И гледаш как двайсетина човека седят по масите и изведнъж ентусиазирано почват да дъвчат, усилено вперили поглед в чиниите си. Виждала съм как мъж изхвърли от колата жена и понеже тя извика нещо – той спря насред платното, излезе и започна да я влачи за косата, вкарвайки я обратно в колата. И всички присъстващи гледат като по команда в противоположна посока. Случвало ми се е да вървя с дъщеря ми по улицата, метнала ръка на рамото й и някакъв малоумник ни крещи: „Тъпи лесбийки, свършиха се мъжете ли?!“ Те така, в милата рОдина… Сещам се и за други случки, но… май няма смисъл. Само се ядосвам.

Когато преди десетина години реших, че ще живея в Германия, някои приятели, знаейки, че не бях напускала пределите на мамковината, ми казаха: „Ще видиш, ще изживееш културен шок от начина на живот там“. Бях скептична относно вероятността да се шокирам, защото все пак бях чела и слушала много за особеностите на живота в Западна Европа. И наистина, като цяло – шок нямаше. Имаше по-скоро потвърждение на очакванията ми за „законност и ред“.
Истината е, че мина доста време, преди да спра да гледам лошо изпод вежди, когато се разхождам сама по улиците в по-късен час от денонощието. Постепенно започна да ми прави впечатление, че тук хората нямат навик да задържат предизвикателно или демонстративно-оценяващо погледа си върху теб. Дори напротив – случвало ми се е в по-краен квартал, вечер, подпийнал господин, с поклащаща се походка да мине на отсрещния тротоар. Дали от смущение, че е прекалил с алкохола, или за да не обезпокои с близкото си присъствие – няма как да знаем. Случвало ми се е също, в момент, в който съм свъсила вежди с цел да предотвратя евентуални домогвания до вербален контакт – мъжът отсреща дискретно да измести поглед встрани, за да избегне среща на погледите. В началото го отдавах на случайност и конкретна ситуация, но след време забелязах, че дори разминавайки се с групи от по 3-4 развеселени младежи – почти никой не проявява интерес към заяждане или заплашителни демонстрации на присъствие. Тези плюсове вероятно могат по-ясно да бъдат разбрани от жените, защото мъжете като цяло едва ли имат толкова „интересен“ опит с преживявания от разходки по късните часове в България. И, да, колкото и странно да звучи на някои – демонстративното оглеждане, зяпане и подхвърлени реплики СА насилие! Защото никога не знаеш колко е пиян, луд или комплексиран отправящият ги. Защото предизвикват неудобство, притеснение и страх. Основната цел на терора е да всява страх. Ако някой е успял да всее страх – вече е победил. А животът в страх е робски живот. Не си свободен човек, ако живееш в страх!

Автор: MvS