Чамкория – трагикомедия в няколко режима

За любителите на театъра, постановката Чамкория е едно невероятно изживяване. Но това далеч не е представление, което цели да ограничи публиката си само до опитни театрали – факт, показателен както от бързата разпродажба на билетите, така и от честите изблици на неистов смях в залата.

Сюжетът на пиесата е по едноименния роман на Милен Русков, който има уникалната способност да разкаже вълнуваща история и да я остави напълно на интерпретацията на читателя. За Чамкория той казва : „Посланието е много сложно и не може да се формулира в едно изречение. По-точно казано, то е многопосочно и противоречиво, може би всъщност има много послания. А може би няма никакво.“ Тази негова позиция на незаемане на позиция дава карт бланш на четящия/гледащия да си прави собствени изводи.

Тук бих искала да представя една гледна точка за конкретен аспект от постановката, който не убягна на публиката, но надали някой си направи труда да го разтълкува.

В моноспектакъла, брилянтният Захари Бахаров създава образът на бай Славе – мъж на средна възраст, задомен, с образование, с висококвалифицирана работа, едва свързва двата края.  Мисли се за повече от другите, социалдемократ по убеждения (т.е. центрист)… главният герой е събирателен образ на това, което се счита за „обикновен човек“.

Прави ли ви впечатление как образът на това, което наричаме „обикновен човек“ не е мръднал и на йота от 1920 до 2018г.?

Пиесата се развива в период, когато на власт са няколко потиснически авторитарни режима: капитализмът е в разцвет и даже „обикновения човек“ от високата средна класа започва да изпитва тежестта му на гърба си. Империализмът също процъфтява и нашите генерали са готови да дадат всичко, стига да не ядосат някой германец.

Обаче, колкото и да мисли бай Славе и да знае, че държавата е пуснала грабливите си пипала във всяка сфера на живота – законът, който пречи най-много на главния герой, е този, който ограничава скоростта на каране в София. (Всяка прилика с модерния гамен не е случайна). Бай Славе не вижда проблемите си като резултат от капитализма или империализма, тъй като цялото му внимание е концентрирано върху превозното средство, задните части на жените и тежестта на семейното бреме… защото и патриархатът в 1920 г. (подобно на 2018г.) е в разцвет и според обикновения човек бай Славе, е основната причина за неговото лично нещастие. И всяка „смешка“ на сцената относно трите житейски епицентъра на главния герой, е съпроводена със смях от страна на публиката, защото останалите исторически паралели може да убягват, но този е актуален и разбираем за всеки.

Алиенацията на главния герой от семейството му, е откровено болестна. 

„За непрочелите романа е нужно да се поясни, че като „така наречени“ бай Славе, героят от „Чамкория“, определя домашните си. Пуска този израз при почти всяко споменаване на жена си и семейството, а той ги споменава често. Наречено: „така наречено“, семейството му автоматично бива позиционирано от своя патер фамилиас в някаква точка на обективно присъствие, което за него не съдържа истинското значение на назованото с думата, а фалшифицира очакванията му.“ (от анализ в Култура БГ )

„Обикновеният“ човек е напълно отчужден от половинката си

Публиката се хили неистово, когато обикновеният човек обяснява как жена му е напълняла след като са се оженили… Жената на „обикновения“ човек си стои вкъщи, речникът й е ограничен и все повтаря едни и същи неща. (хахаха, много смешно!)

Жените в публиката се смеят по-силно от мъжете. Те се смятат за по-добри от така наречените домашни на „обикновения“ човек. Защото те не са от „обикновените“ жени – те са винаги на някаква диета и ходят на театър. Това ги разграничава и си вярват, че подобни обиди не се отнасят за тях. Подигравките към „жената“ не се отнасят за тях, а за някоя друга „жената“…

„Обикновеният“ човек няма никаква емоционална връзка с децата си

Бай Славе се старае да има взаимоотношения с децата си. Копнее по идилията на „прегръдката“, гледайки половинката си и наследниците си.

Но като патриарх на семейството, той не може да бъде видян като слаб и чувствителен. Времето с децата му е време, което той прекарва опитвайки се да превърне себе си в дете. Затова, ходенето в зоологическата градина със сина му не е заради сина му, а за да види животното, което той си е наумил (без спойлери).

Планираното родителство би трябвало да е носител на чувство за щастие и удовлетворение, но патриархалните предразсъдъци го превръщат в едно от най-тягостните мъчения, от страх да не излезем извън стандартите на поведение, наложени от традиционните разбирания.

„Обикновеният“ човек е лишен от възможността да предаде чувства и емоция

В една от най-драматичните сцени на спектаткъла, Захари Бахаров проявява велико актьорско майсторство като влиза в ролята на домашен насилник.

Тежко е за гледане… но сцената е предназначена за „обикноовения“ човек, който е мъж и в париархалния режим често му се случва да се мъчи да се овладее, за да не пребие половинката си… или често му се случва да не успее да се овладее, и да пребие половинката си. Тази сцена е с определена цел – да помогне на „обикновения“ човек да се погледне отстрани и (евентуално) да види всички етапи, преди да се стигне до насилието.

Когато социалният ти пол изисква да изпълняваш ролята на патриарх, това означава, че трябва да си корав, без чувства. Да мълчиш. Като комунист на разпит да мълчиш. И когато не бива да говориш за емоциите си, когато нямаш право да плачеш, а половинката ти чувства, че нещо не е наред и иска да разбере какво ти има… но ти не трябва да се обясняваш, защото си социален пол „патриарх“… и вдигаш ръка… и удряш. И боли. И страдат всички.

Неслучайно за „обикновения човек“ свободата е да се отърве от ролята на патриарх.

Той мечтае жена му с трите деца да го напусне и той да не е отговорен за тези четири гърла. Но не е отговорността, която му тежи толкова, колкото невъзможността да я постигне в условията на процъфтяващ капитализъм.

Когато на сцената се появяват пари, свободата бързо придобива формата на банкноти, а не на ергенски живот. При наличието на пари, за обикновения човек е по-лесно да види парадоксалната позиция на жена си, която е родена без избор.

Всеки знае, че патриархалните предразсъдъци вредят на обществото и на нас като индивидуални личности. Обаче, знаем ли наистина колко дълбоко са вкоренени тези предразсъдъци в ежедневието ни, във всяка наша постъпка и всичко, което казваме и всичко, което чуваме?

Бай Славе живее в 1920те години и не се замисля за тези неща. По времето на бай Славе, на човечеството тепърва му предстои да види какво се случва, когато патрирхат, капитализъм и империализъм прецъфтят.

Но в 2018 ние много добре знаем и нямаме никакво оправдание за това защо все още се връзваме на предразсъдъци, които унищожават индивидуалната ни свобода, възможността ни да бъдем щастливи и да не се самоунищожим.