Има ли нещо смешно в „Черна комедия“?

Боядисването на бели хора с черна боя е популярно в Европа още през 15-ти век, когато в Португалия бели актьори имитират чернокожи с цел да забавляват публиката с „глупостта“ на африканците. Изразът „Blackface“ (буквално черно лице) става изключително популярен през 1848г. в Съединените Щати. Тогава бели актьори боядисват лицата си черни за да играят щастливи и безгрижни тъмнокожи на планктациите с тютюн и други. В последствие това прераства в „minstrel“ шоу и е вероятно първата собствена форма на изкуство в Съединените Щати, навлиза както в театъра, така и в операта, а по-късно в музиката. Тази култура завладява цяла Европа, но най-вече Англия. „Мinstrel“ представленията се превръщат в изкуство, в което белите актьори боядисват кожите си черни и извършват „типични“ за чернокожите неща.

Дори и дискусиите по темата доколко Minstrel представленията са били полезни защото помагат на белите да разберат африканските култури и до колко са вредни заради расови стереотипи в тях, с нарастването на популярността на цивилните права на чернокожите, тези представления започват да губят популярност и да им се гледа с лоши очи. През 70-те години представления с Blackface хора намаляват изключително много, а в Англия през 1981-ва година последното „minstrel“ шоу е прекратено. Боядисването на актьори никога не е забранявано и дори и сега могат да се видят хора с боядисани в черно лица, но излагането на бял човек като чернокож е прието като обидно и неуместно в целия свят.
Разказвам всичко това защото вчера присъствах на британската постановка „Black comedy“ в българския й вариант. Едва няколко минути след като постановката започна на сцената излезе Анастасия Ингилизова боядисана в черно. Бързо се разбира, че това е досадна, глуповата леля от съседен апартамент както и в оригинала. Тънка разлика с оригиналната постановка е, че досадната леля не е чернокожа в оригинала. Единствения момент в който цвета на кожата й има някакво значение за българската адаптация е когато полковника (един от другите персонажи) пали запалката си и изкрещява стреснато защото пред него се е появило чернокожо лице.

Малко по-късно в постановката влиза и Владислав Виолинов, богат и стиснат (по описание от другите герои) съсед на главния герой. Едва няколко секунди след като Владислав е на сцената забелязах малката бяла шапка която намекваше, че е евреин. Стереотипния богат и стиснат евреин определено подхожда на постановка написана от Сър Питър Шафър през 1965-а, особено предвид факта, че самия той е евреин.
България никога не е била част от колонизациите, ние не сме били част от световната търговия с роби, тъй като всъщност българи (най-вече жени) са били продавани в робство. Това, обаче, не би следвало да е оправдание за невежество и липса на образование за други народи и етноси които като нас са преживели тези ужаси. Всъщност, би следвало да сме съпричастни към тях поради споделената болка.

Страната ни има един от най-сериозните проблеми с неонацистки движения в Европа. Расизмът е обхванал не само футболните агитки, но и полицията, българския парламент и дори евро депутатите ни, които само преди седмица гласуваха против забраняването на открити неонацистки и фашистки фракции в Европа. Битовият расизъм е всекидневие и едва ли може да мине ден в който да не чуете поне една расистка шега от хора покрай вас. Но най-неприятното е, че хората не познават расизма.

Не всички тези хора са расисти, те просто не могат да го познаят когато го видят. От там му се дава платформа и той започва да се превръща в част от живота ни. А някои, малко по-енергични се превръщат и в неонацисти. За съжаление, много от тези крайни и агресивни расисти можеше да не са такива ако някой им беше обяснил още докато гледат една театрална постановка или телевизионно предаване, че расовите предразсъдъци и шеги са неуместни в съвременното общество.
В никакъв случай не искам да нарека актьорите или режисьора расисти. Актьорската игра на целия състав е невероятна, от всички вариации на тази постановка които можете да намерите в интернет, няма да има по-добре изигран вариант дори и в Англия, бих им пожелала само още успехи и да се развият в българския театър. За съжаление и актьорите са просто хора като всички останали, израсли в същото сляпо за расизма общество. Те са израсли като нас и носят същото мислене. Именно защото българинът не вижда расизма и не го познава те също не осъзнават проблематичността на поведението си.