Мостът на Лиляна (една тежка история за “леката” жена)

– Ето! Там! Ето я, виж я!

– Къде? Под моста ли?

– Това не е мост, това е надлез! Как не се научи?!?

Майка ми много държи да се използва правилното название на това съчетание от желязо и бетон и постоянно ме поправя. Надлезът е накрая на града. На края на един дълъг, прав и широк булевард, опънат като крокодил с отворена уста. Булевардът сега се казва „Независимост“, но преди да станем „независими“ се казваше „Лиляна Димитрова“.

– Ето я! Лиляна! Виждаш ли я?!?

С Лиляна бяхме съученички и приятелки в средното училище преди гимназията. Бяхме в математическа паралелка и тя беше най-добрата по математика от всички ни. Тя беше добра не само по математика, но и по български. Пишеше много красиво…. с един едър, заоблен шрифт, много лесен за четене. И винаги пишеше равномерно, без грешки, никога не излизаше от нормата.

Лиляна стана жена преди всички момичета в класа ни. Цяла седмица я нямаше в училище. На първият ден след отсъствието дойде с баба си. Бележка от доктора нямало. За какво да ходили на доктор, че на половината свят му се случва да им дойде мензиса. За другия път щели да знаят, че за такова отсъствие трябвало да се иде на лекар.

– Как не я е срам?!?

– От какво да я е срам, бе майко?

– Ти не знаеш ли какво правят тука тия? На пътя за морето?

След седми клас, всички кандидатствахме за елитарските гимназии, за първи път широко отворени към обикновените граждани от пролетариата. Практически всички от математическата паралелка ни приеха. Само Лиляна не кандидатства. Оценките й вече не бяха на ниво.

Баба й беше починала. Майка й не смогваше да угоди на новия мъж, който се беше нанесал в апартамента й. Сестра й беше избягала от вкъщи. В Германия. Ония години границите ни бяха плътно затворени, не само за влизане, но и за излизане. Как й бяха дали виза под Шенген, така и не ми стана ясно тогава.

В шести клас ме бяха хванали на няколко пъти да й подсказвам. Не ми пукаше, защото не смятах, че е правилно да не си помагаме, въпреки, че по това време солидарността вече не беше на мода. Обаче, накрая ме хвана да й подсказвам един злобен учител по история. Злобен, откачен националист. Така побесня от наглостта момиче да подсказва на друго момиче, че ме остави на поправителен изпит. Нашите ми забраниха да общувам с Лиляна след тази случка.

Но общуването с нея вече беше станало трудно така или иначе. Не беше проблема в родителската забрана. Проблемът беше, че на нея вече не й се говореше и странеше от всички ни.

След като започнахме гимназия, съвсем спряхме да се виждаме през учебната година. Видях я в началото на лятото след осми клас. Канеше се да ходи на море. Кака й и всичките и приятелки били в България за лятото. Какво работеха тия момичета, че можеха да си позволят цяло лято на Слънчев Бряг, не можех да си обясня. В Германия явно живота е ….. по-лесен….реших аз….

– Гледай ги! Като дрогирани стоят….

– Ами, те ги дрогират насила ма, майко… Как ще я вършат тая работа, ако не ги дрогират?

Видях я отново в края на лятото на осми за девети клас. Видяхме се няколко пъти на кафета и цигари. Тогава ми сподели, че приятелят на сестра й искал да я води с тях в Германия. Стига съм й задавала въпроси. Не знае как щели да й вземат виза. Той се оправял с паспортите. Единият ден ми каза, че негов приятел я карал да му прави свирки. Тя се дърпала, защото все пак е девствена. Той се захилил, че с ножа ще я отвори, ако трябва. Не попитах повече.

….и не я видях повече…до деня, в който я видях под моста…. на магистралата…до паметника на Скобелева Майка….на края на булевард Независимост….бившата Лиляна Димитрова….по пътя за морето…..

– Кога ли са я върнали в България… казвам аз и се разревавам с пълен глас.

– За какво плачеш сега?!?!? Я не се излагай да плачеш за пропаднали жени….

(Този текст ми отне повече от година да го напиша. Много трудно се пишат такива неща.

Солидарност с всички секс работнички и жертви на трафика на хора!)