Култура на насилие

Последната година борбата срещу насилието над жени най-накрая дойде на дневен ред в българското общество. За съжаление, обаче, много хора реагират негативно на самото повдигане на тази тема. Това не би следвало да е голяма изненада предвид вкореняването на насилието като метод в обществото ни. Днес няма да пиша за проблемите на западното кино със секизма, които определено не са малко, а конкретно за тези в българското кино и театър, тъй като те трябва да са пример за българското общество.
IMG_1662-1Не рядко в театрални постановки виждаме мъже да душат, удрят, или да извършват други унизителни за жените действия. Изкуството се нуждае от свобода за да бъде такова и тези неща са в нормата, обаче не рядко след тях следва секс, или поне събиране на двойката, чиято жена е била бита, душена (или както се случва в Килър Джо, заплашена с пистолет за да прави секс с персонаж, с който в последствие се събира). Още по-лош вкус в устата остава след като забележите, че мъжете в театъра наистина бият шамари на жените, докато ако трябва да ударят друг мъж е крива преструвка, често дори без истински физически контакт. Може и да е защото жените са по-издържливи на болка, или мъжете са твърде чупливи за да понесат шамар за представлението, но е по-вероятно да е силния натиск върху жените, като по-малко уважавани трябва да достигнат по-далеч за да бъдат уважавани в театъра. Тези изпълнения обаче оставят след себе си и послание, умишлено или не, то е: „бий ме и ще те обичам“.

Тъй като често театралните постановки в страната ни са комедийни, ще направя една препратка към далечния Ню Йорк, град известен с комедийните си представления. Гилбърт Готфрид направи шега с терористичната атака над световния търговски център в деня след случая.  В публиката почти не се чува смях, а жена реагира с „твърде скоро„. Това почти съсипва кариерата му като комик. Случай като терористичния акт над кулите може би почти затри кариерите на комици които пуснаха шеги по време на траура на роднините на жертвите от тази атака. Но други комици се самоунищожават заради шегите си с изнасилвания или расизъм.

Това в никакъв случай не означава, че всеки път, когато се използва подобен подход трябва да съдим остро изпълнителите. Може би забелязахте как уточних, че обществото е обидено, защото шегата за кулите е била твърде рано, не защото е направена. Изкуството е инструмент, с което артистите отиват там, където е неудобно, оръжие за критика над света ни и начина, по който го възприемаме. Това позволява, особено на комедиантите, да казват крайни неща и да им се размине. От друга страна, дори в комедията има граница на търпимост. Десетки комици падат от върха до дъното заради недообмислени сексистки, хомофобски, или расистки шеги. На хора като Джордж Карлин, обаче, им се разминава. Разликата е, че Джордж Карлин (използвам го като най-известния такъв, защото освен него има още много) прави такива шеги с цел да провокира мисленето на слушателите. Прави си шеги с природата на мъжете да изнасилват жени, но шегата му свършва с изнасилването на планетата земя от мъжки корпорации, защото „земята си го просеше“ (препратка към феминистка литература за връзката между сексизма и унищожението на планетата земя). Направих тези връзки, защото в българския театър липсват две неща от тази култура – критика и цел. Когато видиш сцена на насилие, подигравки с глупостта, базирани на пола и подобни, много рядко може да се види конкретна цел да се правят освен употребата на стереотипа в обществото за ролята на пола, расата или сексуалността. Нашата „култура“ не се е превърнала в инструмент за критика на обществото, а в точно обратното – огледало на обществото, по нищо различаващо се от това, което виждаме като поведение навън. Плоски сцени и ситуации от кръчмата зад блока или съседския апартамент.

Толкова за театъра. Можем да видим подобни проблеми и в българското кино. Преди години, когато заснеха „Мила от Марс“ нямах търпение да гледам филма, поради засягането на проблема с трафика на хора. Темата почти не се повдига в нашето общество, а рискът за трафик в страната, особено на жени, е много висок. Филмът, за съжаление, беше пародия, не само бяха направили комедиен сценарий на темата, но се подиграха и със самата жертва. origСлед като тя е жертва на трафик и логично на брутално насилие си раздава шамари с мъж, след като се уверява, че той е стабилен го целува. Малко по-късно му заявява, че иска да правят бурен секс. Какво точно се опитват да ни кажат с този филм „тя избяга ама си обича да я пошляпват“? Всъщност сценаристка и режисьор е Зорница София, която като жена може би разбира жените жертва на трафик, или пък вкарва стереотипа, че може би им е харесвало малко или много за да стоят там? Във филма липсва всякаква наченка на пост травматичен стрес, несигурност или каквото и да е друго. Вижда се, че Зорница не се е свързала нито със спасили се жертви, нито с психиатри работили с такива жени след като са се спасили. За сравнение, един друг малко далечен, но изключително подходящ пример е книгата на Стивън Кинг „Пътна Мрежа“, публикувана под псевдонима Ричард Бакман (книгата не е хорър). Разказва се за мъж, решил да се самоубие. Кинг обикновено се консултира с психолози за да създаде персонажите си. Макар главния герой в романа да е мъж, той е в позиция в която aвтора никога не е бил и поради това се е съветвал с психолози изследващи човешкото състояние преди, по време на опит и след опит за самоубийство. Ако Зорница е искала да представи жертва на трафик дали не е трябвало и тя да се свърже с психиатър работил с жертви на такова престъпление?

В друг български филм с международна популярност „Шивачките“ пък имаше двойка, чиято роля беше в различни сцени да правят секс, да се напиват, или да се бият. Нямаше други социално значение от съществуването им, освен да са комични. За съжаление, тези сцени изобщо не са толкова забавни, колкото на сценаристите им се иска. Много от западните критици изказаха мнение, че не могат да разберат филма, защото може би е твърде затворен в българските проблеми, но може и просто да е нямало какво да разберат поради лошия вкус на автора за презентация на тези проблеми. Съседна Сърбия направиха „Сръбски Филм“, чудовищно крайна продукция засягаща проблеми, за които дори не искаме да знаем. Обикновено хората не успяват дори да го изгледат до край, въпреки това е разбран идеално от целия свят, подобни неща се случват в бивша Югославия и именно заради това вероятно е толкова трудно да бъде изгледан целия.

Друг страхотен пример е филма „Парад“, невероятната продукция поставяща освен ЛГБТИ проблемите и политичните такива в Сърбия, спечели много уважение към една от най-дискриминираните групи в страната, Филмът е приет добре в целия свят, включително и сред хора с лошо мнение за прайда (поне преди филма). Може би изостаналата в социализма ни култура се е затворила в консервативност и все още търси подхода да засегне правилно проблемите в страната ни. Помните ли старите филми подиграващи се с деца и боя над тях? Държавата беше приела официално, че детето се бие за да се възпита. Това е видимо в не малко стари продукции. В тези филми, жената също е обект до главата на семейството и понякога трябва да й се запушва устата. Елитът в киното ни е изучен именно в периода на това консервативно мислене и макар и опитите да излезе от там, явно е неуспешно.

Единствения сдобивал се с „римейк“ български филм, Козият Рог пък разказва историята на момиче, чиято майка е изнасилена и убита от турци. В последната част на филма тя се вижда с един овчар предлагащ й да се изкъпят в река. Тя не иска да се съблече (тъй като той я мисли за мъж) и побягва, а той я подгонва, разкъсвайки дрехите докато тя се дърпа. В следващия момент тя му се нахвърля. Сигурно след като изнасилят майката на момиче пред очите й и след това я убият няма да нанесе психически травми на героинята. Не само това, но и когато мъж действа като изнасилвачите на майка й, тя ще се възбуди? Това е само една от стотиците страшно нелепи сцени изграждащи ужасно неправилно разбиране къде изнасилването е такова и къде „сексуална игра“.

В повечето случаи, нашите артисти се разминават от последствия за действията си тъй като са аполитични. Но аполитичността е привилегия на белите мъже по света. Защо му е на този, който е най-отгоре да променя нещата за себе си след като вече се е уредил добре в обществото? Какво му пука на него за проблемите на тези отдолу? Колко пъти исторически робовладейците са съжалили робите си? А когато се опита именно мъжа да постави на фокус политични проблеми на по-слабите от себе си, то той трябва да работи с тях, защото в противен случай рискува да не ги е разбрал добре и продукцията му да страда от липса на реализъм.

Британия има традиция в добрите практики за проблемите си, през седемдесетте, когато подхода „blackface“ в театъра се приема за крайно неуместен и започва постепенно да се избутва от сцената, не само се наемат чернокожи да играят такива роли, но авторите на постановките се съветват с актьорите как да представят правилно и не обидно въпросните персонажи. Говоря за мъже, разбира се. Всъщност съветването с жени започва чак в третата феминистка вълна през последните десет години. Това е демонстративно, че бялата жена е под мъжете. Къде се намира цветнокожата жена може би говори само по себе си? Но в нашата страна не сме направили дори една от тези стъпки за да подобрим представите си. Просто защото всяко такова действие се смята за политична намеса в аполитичния рай на средната и високата класа мъже.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: