Скоро си говорих с една жена за сексуалното насилие. От целия разговор ми остана един силен спомен – как тази жена, със сигурността на безспорно твърдение, заяви, че сексуалното насилиe е престъпление. И точка.
Помпозната либерална сигурност на тази „точка“ ме накара да се замисля дали това твърдение изобщо е истина.
От една страна тя е права, че е престъпление. Сексуалното насилие престъпва изконните човешки граници на автономност на тялото и прекрачва изконното ни човешко право да решаваме какво ще се случва с тялото ни. Значи е престъпление, нали?
Защо тогава обществото ни не реагира на сексуалното насилие като на престъпление, а като на нещо нормално и просто част от живота на една жена? Даже, смея да твърдя, че в нашата любима патриархална татковина, сексуалното насилие не е просто нормализирано, а е хипер-нормализирано.
Сексуалното насилие не е секс, а е насилие! Колко от нас си дават сметка за това?
Думата престъпление е изпита с две основни конотации – а) за индивидуална отговорност на извършителя и б) за подсъдимост въз основа на стореното.
А законът у нас признава ли сексуалното насилие за насилие? Честно казано, изобщо не знам какъв е отговора на този въпрос. Даже не виждам смисъл да си губя времето да проверявам в интернет. Защото дълбоко в себе си знам, че няма абсолютно никакво значение.
Примерно, аз не съм чувала за нито един случай на мъж осъден за изнасилване в България. А, вие?
А има ли човек, който да не знае, че нашата съдебна система работи само за определени хора? Тя работи за тези, които са силни в обществото. Тези на високи позиции, тези с пари, тези с правилната националност, тези със скъпите коли, тези с превъзхождащите полови органи.
От друга страна, жените едва ли докладват своите изнасилвания. Представяш ли си загрижен чичко полицай да те слуша внимателно? Да не ти се подсмихва унизително? Да не ти задава въпросите така, че да прозира неговото предварително съставено мнение? Да не е убеден, че ти си предизвикала горкото момче? Да не пише в отчета, че сама си си го търсила, защото си ходила на джогинг без предружител посред бял ден покрай Дунава?
А всяка четвърта жена е станала или ще стане жертва на сексуално насилие. Най-често от близък или роднина и много често „случката“ остава тайна завинаги. И почти всяка от нас е готова да премълчи, ако я изнасилят – най-малкото защото няма на кого да каже. И това се дължи на простия факт, че нашето общество е устроено патриархално.
„Кафето с райбер“ – най-разпространената и непризната техника за сексуално насилие. Факт – по-често сме изнасилвани от познат на среща, който е решил, че съгласието „да пием кафе“ или „да си говорим“ е съгласие за секс.
Сексуалното насилие е неизменна част от патриархалната йерархия, която е в постоянна борба за оцеляване.
Войната по време на мир – вечната борба за мъжко надмощие в патриархалния режим се осигурява чрез константно насилие, като един от основните методи е сексуалното насилие.
А войната по време на война? Когато насилието над жени е военна необходимост? Когато масовите изнасилвания на жените са част от военните действия? Във военните действия, дали жената ще бъде убита или ще бъде оставена да живее и да ражда и отглежда нежелани отрочета. Важното е тя да бъде унижавана и да страда.
Тоест, дали е по време на война или „мир“, мъжете са опасни за жените. Независимо дали са близки или далечни, дали са другари или врагове. Всички мъже са опасни за жените. По всяко време.
Патриархатът също е причината ние да продължаваме да учим младите жени, че трябва да търсят защита от мъжете, вместо да ги учим как да се защитават. Защото най-добрата тактика да се спре сексуално насилие е когато се защитаваш, а не както обикновено казват изнасилвачите „Мълчи, за да мине по-леко.“
За да обобщя, сексуалното насилие е насилие, което не се счита за престъпление. Това е така, защото се прилага систематично и е системно в условията на патриархалния режим. Точка.
Свобода СтаниМирова 
Вашият коментар