Какво е справедливост за оцелелите от домашно насилие?

Не е въпросът само да искаме да се справим с домашното насилие, но и да знаем как да се справим с него.

Много хора настояват държавата да се намеси и смятат, че некадърността на служителите е причината да няма подобрение. Други смятат, че политиците не искат да застанат зад правата на жените и се ядосват, че живеят в „смотана“ държава.

Нито едните нито другите, обаче, не повдигат въпроса за това какви точно мерки са най-подходящи, за да може наистина да се елиминира насилието. А този въпрос трябва да е централен и трябва да се разглежда на фона на това, че досега, като общество, не сме успели да се справим с насилието и, очевидно, в момента то се увеличава, вместо да намалява.

От друга страна, в повечето случаи за домашното насилие се говори като превенция и последствия на индивидуално ниво, докато това е обществен проблем и то дълбоко закоренен и широко разпространен.

Като цяло, за да се справим с насилието, трябва да мислим в четири параметри на индивидуално, локално и обшествено ниво – 1. Справедливост за стореното; 2. Предпазване от насилие; 3. Лекуване на пострадалите; 4. Превенция чрез обучение на следващото поколение.

Днес ще разгледам само първия параметър и ще се опитам да поставя нови граници на това какво е справедливост.

Какво е справедливост?

• Какво е справедливост за жената, която все още обича съпруга си, който си „изпуска нервите“;
• Какво е справедливост за дъщерята, която е насилвана от баща си – единственият мъж в живота й;
• Какво е справедливост за майката на поредната убита жена?
• Какво е справедливост за момичето, изнасилено от брат си?
• Какво е справедливост за девойката, обарвана от педофил в рейса?

Във всяка ситуация е различно и би трябвало да е различно, нали? Едно единствено нещо е сигурно – жертвите масово смятат, че справедливост не е била достигната за това, което им е било причинено.

В условията на патриархално устройство на обществото, справедливост се търси основно по два начина – чрез държавната система за „право“съдие, която включва полиция, съд, прокуратура, затвор или чрез отмъщение. Системата на “право“съдие (слагам кавички на правосъдие, защото няма почти нищо “право” в съдебно-наказателната система и това е по дизайн) е всъщност система за наказание, а не за създаване на правда.

Очевидно е, че съдебно-наказателните методи имат крайно ниска степен на успех. Особено, когато става въпрос за насилие на жени в дълбоко париархалното ни ообщество. Институциите едно, че никога не са били създадени с цел да служат на хората, друго че са пропити с патриархат. И това не е тайна за никого. Точно поради тази причина повечето случаи остават недокладвани.

Последни изследвания в САЩ показват, че 40% от полицаите бият жените си. Каква мислите, че ще е статистиката в БГ, ако на някой му пукаше да направи такава? А какъв процент от мафиотите, охранителите и жандармеристите, според вас, насилват жените си? На кого ще отиде да се оплаче жена, ако мъжът й е полицай? На приятелите му ли? Това би било абсурдно.

А колко от тези полицаи и мафиоти влизат в затвора? За каквото и да е било? А олигарсите? Банкерите? Притежателите на тек фирми? Кой ходи в затвора? – Бедните, малцинствата и политически неудобните.

А нужно ли е да повдигам въпроса за корумпираната и безочливо анти-социална съдебна система? Не само кожата ще ти одерат, ами ще те купят и продадат за 5 лв надценка. Има ли как да се постигне справедливост със съдебната система? Само софийската либерална буржоазия продължава да си въобразява, че телевизионните сериали за битки в съдебната зала са точно като в реалността.

А дори и оцелелите домашно насилие да искат да видят насилника да влезе в затвора и той вземе, че влезе. Дори и най-големите психопати ще влязат и ще излязат. Затворите не рехабилитират, а са създадени да унищожат човещината у човека.

Отделно, основната причина на травмата при оцелелите е именно несправедливостта – защо им се е случило това, защо тях ги обвиняват, защо у тях се търси отговорността, защо те трябва да доказват вината на извършителя и пр. Най-тежкото травмиране за всеки човек е, когато осъзнаеш, че светът не е справедливото място, в което искаме да живеем. Разрушаването на преживяването за доверие и сигурност в света е в основата на травмата при насилие.

Нуждата ни да вярваме, че живеем в справедлив свят, често кара много жени да се връщат при насилника или търсят и да попадат в нови връзки с насилие, за да търсят доказателство, че този път справедливостта ще възтържествува (феномен известен като „repetition compulsion”). Или осъзнавайки, че светът не е справедлив, спират да отстояват правата си, спират да се грижат за себе си, спират да се борят да бъдат успешни и щастливи, загубват способността си да действат и пр.

Защото, за да бъдем силни, да действаме и да успяваме, имаме нужда да знаем, че светът е сигурно и подредено място – базисно доверие в справедливия свят, ние (не пострадалите драстично) макар и да знаем, че това е илюзорно, не сме имали възможност болезнено да го осъзнаем в непосредствения си опит. Правото и механизмът на тази животоподдържаща илюзия е отнето на пострадалите от насилие.

И какво остава за човек, когато не може да разчита на държавата? Oтмъщение?

Не знам как да ви докажа, че с отмъщение трудно ще се постигне справедливост, а само ще се подкрепи цикъла на насилие. Само знам, че “никой не се сблъсква с насилие за първи път, когато го извършва”. Този аргумент не може да се подкрепи със статистика или риторични въпроси. Само великите автори, които пишат за душата на човека, само те могат да предадат това послание. И който е чел, знае!

И тогава какво ни остава? Остава ни да мислим за всеки случай за себе си. Остава ни да говорим с всяка оцеляла. Да я подбудим да намери отговор на този въпрос за себе си. Да работим с насилниците. Да ги спрем от насилие, да им помогнем да намерят начин да се покаят по откровен и смислен начин.

Да намерим справедливост, която да трансформира обществото ни. Да намали драстично броя на страдащите (насилници и насилени, или и най-често и насилник и насилван едновременно).