Една вечер след дълго пътуване и тотален глад за общуване, с партньорът ми решихме да слезем до бара в хотела, в който бяхме отседнали. Децата бяха заспали. Всичко беше точно.
Поръчах си сухо мартини без маслини, защото не обичам маслини. Той си взе уиски без лед. Барманът ни се усмихваше. Много сладки му се виждахме.
И тъкмо бях почнала да обяснявам как не сме излизали като двойка от няколко години, защото покрай децата за нищо няма време, когато в далечния ъгъл на луксозното лоби забелязах консиерж-а в червена униформа да носи дете. Носеше плачещата ни дъщеря.
Веднага скочих да му благодаря, че я е донесъл. Тя се събудила и като не ни намерила в стаята излязла в коридора и така се заключила отвън. Те не знаели къде са родителите й и затова решили да проверят дали не си отдъхваме на бара.
„Добре, че това не се случи в мотела, където бяхме отседнали снощи“ по-късно казва пратньорът ми. „Сигурно щяха да ни вземат децата“
Знаех, че е прав. Моя приятелка по същото това време се бореше с институциите да доказва, че може да се грижи за детето си. Партньорът й беше убит в катастрофа дни след като се роди дъщеря им.
Малко след загубата на мъжа си, тя загуби и работата си и цяла година съди застрахователите, които си измисляха какви ли не неща да не й платят застраховката на партньора й.
В един прекрасен ден, тя отишла до магазина и защото носила някаква огромна покупка да я връща, не могла да вземе и покупката и детето. Оставила дъщеря си в колата за няколко минути, колкото да отскочи до вътре. Като се върнала на паркинга, колата била обградена от полицаи.
И сега трябваше да доказва, че може да гледа детето си.
Защото вместо да се даде помощ на родителите, неолибералната политика е да се взимат децата.
Та и у нас същата работа. Някои се страхуват с основание, а други се подиграват на страховете им от позицията на собствената си привилегия.
Свобода СтаниМирова 
Вашият коментар