Публикуваният тук текст е на феминистката авторка, изследователка и активистка Силвия Федеричи. Той е част от книгата й „Революция в точка нула: домашен труд, възпроизводство и феминистка борба„, която събира нейни текстове от 1974 до 2012 г. Самото есе, преведено и публикувано в този блог е от 1975 г., но звучи плашещо актуално. Федеричи е от жените, които пишат и се борят активно за това женският труд да бъде оценен като такъв и то в епоха (ХХ в.) , когато за революции и промяна имат право да говорят основно мъже-работници.
Едно от посланията на авторката е следното – женският труд има стойност, дори когато е домашен, когато е под формата на грижа за семейството, секс и когато е неплатен. Всичко това е работа, независимо дали физическа или емоционална. Трудът не е просто заплатеното време на един човек. – Бел. пр.
Сексуалността е това, чрез което се разтоварваме от дисциплината на работния процес. Необходима е като допълнение към рутината и строгия надзор през работната седмица. Сексуалността е разрешителното за това да „полудеем“, „да се отпуснем“, за да се завърнем отпочинали в понеделник на работа.
„Събота вечер“ би трябвало да е избухването на „спонтанното“, ирационалното в рационалността, която носи капиталистическата дисциплина в живота ни. Сексът трябва да е компенсация за работата през седмицата и е продаван като обратното на работата; като поле на свободата, в което се предполага че можем да бъдем наистина себе си; в което имаме възможността за интимни контакти във вселена на социални отношения, където не сме принудени да (се) (само)репресираме, да се съобразяваме, да отлагаме, да крием (дори от самите себе си), нещата които искаме.
Ако това е обещанието, което сексът ни дава, полученото е далеч от очакванията ни. Както не можем да се завърнем към природата, ако просто спрем да носим дрехи, така не можем да се завърнем към истинската си същност, просто защото е време за правене на любов. Малко спонтанност е възможна, когато времето, условията и количеството енергия са налични за любов извън нашия контрол. Не просто телата и чувствата ни са притъпени от седмица на работа – ние не можем да ги включим като машина. Това, което излиза наяве, когато „се отпуснем“ е много по-често агресия и репресирано чувство на неудовлетворение, отколкото скритата ни истинска същност, готова да се прероди в леглото.
Освен всичко това, ние винаги сме наясно с фалша на тази спонтанност. Без значение на това колко викаме, пъшкаме и колко еротични упражения правим, ние знаем че това винаги е в скоби и че утре ще бъдем обратно в цивилизованите си дрехи – че ще пием кафе заедно, докато се готвим за работа. Като съзнаваме, че това са скоби, които останалата част от деня ще отрича, става все по-трудно да „подивеем“ в социално санкционираното време за секс и да забравим всичко останало. Няма как да избегнем усещането на болно спокойствие. Това е същият онзи срам, който преживяваме, когато се събличаме и знаем, че ще правим любов, срамът на сутринта след това, когато вече сме заети да възстановяваме дистанциите; срамът (най-накрая) да се правим, че сме абсолютно различни от това, което сме през останалата част от деня.
Този преход е особено болезнен за жените; мъжете изглеждат като експерти в него, може би защото са били субекти на по-строг контрол в работата си. Жените винаги са се питали как след нощни прояви на страст, той може да се събуди в друг свят, толкова дистанциран понякога, че за нея е трудно дори да установи отново физически контакт с него. Във всеки случай, винаги жените са тези, които страдат най-много от шизофреничния характер на сексуалните отношения, не само защото в крайна сметка в края на деня се прибираме с повече работа и повече грижи на плещите си, но и защото имаме отговорността да правим сексуалното преживяване приятно за мъжете. Затова жените обикновено са по-малко откликващи сексуално, отколкото мъжете. Сексът е работа за нас, задължение. Задължението да удовлетворим е толкова вградено в нашата сексуалност, че сме се научили да получаваме удоволствие от това да даваме такова, от това да възбуждаме мъжете.
След като от нас се очаква да осигурим освобождаване, ние жените неизбежно ставаме обект, върху когото мъжете изпразват потиснатите си пориви към насилие. Ние сме изнасилвани, в леглата си и по улиците, именно защото сме настройвани да бъдем носителите на сексуално удовлетворение, както и да бъдем отдушниците когато всичко се проваля. Затова на мъжете винаги е било позволено да обръщат гнева си срещу нас, ако не изпълняваме добре ролята си.
Мисленето разделно за тези неща е само един аспект от осакатяването на нашата сексуалност. Подчинеността на сексуалността и възпроизвеждането на работна сила означава, че хетеросексуалността ни е натрапена като единственото приемливо сексуално поведение. Реално всяка искрена комуникация има сексуален компонент, защото телата и емоциите ни са невидими и общуваме на всички нива, през цялото време. Сексуалният контакт с жени е забранен, защото според буржоазния морал всичко нерепродуктивно е неприлично, неестествено, перверзно. Това е налагането на шизофреничното състояние над нас. Възможно най-рано през живота си трябва да се научим да начертаем линията между хората, които можем да обичаме и хората, с които можем само да говорим, тези с които можем да отворим тялото си и тези, с които можем да отворим душата си, нашите приятели и нашите любовници. Резултатът е, че сме безтелесни души за приятелките си жени и бездушни тела за любовниците си мъже. Това разделение не просто ни раздалечава от другите жени, но и от нас самите, в смисъл на какво приемаме и какво не приемаме в телата и чувствата си – „чистите“ части на показ и „мръсните“, „тайни“ части могат да бъдат показани само в брачното ложе, в момента на репродукция.
Същата загриженост за (въз)производство изисква сексуалността, особено женската, да бъде ограничена в периоди от живота ни. Сексуалността е репресирана в децата и тийнейджърките (не говорим за сексуален акт, от Фройд насам със сигурност знаем, че децата притежават сексуалност и напр. мастурбират без да осъзнават напълно действията си – бел. пр. ), както и у по-възрастните жени. Така годините, през които ни е позволено да бъдем сексуално активни сме най-натоварени с работа, което превръща удоволствието от секса в подвиг.
Основната причина жените да не могат да изпитват удоволствие много често е това, че сексът е вид труд и задължение. Предизвикването на удоволствие у мъжа е основна част от очакванията към всяка жена.
Сексуалната свобода не помага. Определено е важно, че не сме убивани с камъни заради изневяра или ако не сме девствени (бел. пр. – поне в някои части на света). Сексуалното освобождение прави задачите ни по-тежки. В миналото се очакваше от нас просто да гледаме деца. Сега се очаква да работим, да чистим и готвим вкъщи, да имаме деца, и след този двоен работен ден да скочим в леглото и да сме съблазнителни. Правото на жената да прави секс е задължението жената да прави секс и да й харесва (нещо, което не се очаква от работата). Затова има толкова изследвания в последните години за това коя част на тялото – вагината или клиторът са по-сексуално продуктивни. Дали в по-освободена или в по-репресивна форма, нашата сексуалност все още е под контрол. Правото, медицината и нашата икономическа зависимост от мъжете гарантират, че дори правилата да не са така строги, спонтаността е изключена от сексуалния ни живот. Сексуалното репресиране в семейството е функция на този контрол. В това отношение бащи, братя, съпрузи, сводници действат като агенти на държавата, които надзирават нашата сексуална работа, за да се подсигурят че доставяме сексуалните услуги според утвърдените, социално санкционирани норми. Икономическата зависимост е крайната форма на контрол над сексуалността ни. Затова сексуалната работа е все още една от най-основните професии на жени и проституцията е подчертана във всеки сексуален контакт. В тези условия, не може да има спонтанност за нас в секса и затова удоволствието е толкова ефимерно за сексуалния ни живот. Точно заради размяната, която се случва, сексуалността за нас винаги е придружена от тревожност и без съмнение е част от домакинската работа, и е отговорна за нашата себеомраза. Като добавка, комерсиализацията на женското тяло прави невъзможно това да се чувстваме комфортно в собствените си тела, без значение от тяхната форма и състояние. Няма жена, която щастливо да се съблече пред мъж, знаейки че не просто бива оценявана, но и че има стандарти за изпълняване за женските тела, с които тя трябва да се съобрази и че всички – мъже и жени са насясно с тях, понеже те ни заобикалят от всяка стена в градовете ни и от всеки телевизионен екран. Като знаем това, че по някакъв начин продаваме себе си, това унищожава нашето самочувствие, както и удоволствието от телата ни. Независимо дали сме слаби или по-пълни, с дълги или с къси носове, ниски или високи, ние мразим телата си.
Мразим ги, защото сме свикнали да ги гледаме отстрани, с очите на мъжете, които срещаме и с идеята че тялото ни е продукт, който трябва да бъде „продаден“; че е нещо, от което сме отчуждени, стоящо на щанда. Мразим тялото си, защото знаем колко много неща зависят от него. От това как то изглежда зависи дали ще имаме добра или лоша работа (в брак или извън дома), дали ще имаме някаква социално влияние, дали ще имаме партньор който да победи самотата, която ни очаква на стари години, както и нерядко в младостта ни. Винаги се страхуваме, че тялото ни ще се обърне срещу нас – че ще напълнеем, че ще имаме бръчки, че ще остареем бързо, че хората ще станат равнодушни към нас; че ще загубим правото си на интимност, че ще загубим шансовете си да бъдем докосвани и прегръщани. Накратко, твърде заети сме да играем роля, твърде заети да удовлетворяваме, прекалено страхуващи се от провал, за да се наслаждаваме на това да правим секс. Във всяка сексуална връзка е заложено е чувството ни за значимост. Ако един мъж ни каже, че се справяме добре в леглото, това ни кара да се чувстваме добре, увеличава чувството ни за сила и някаква власт, дори когато след това трябва да мием чинии. Никога не ни е позволено да забравим този обмен, защото никога не минаваме отвъд него в нашата любов с мъжа. „Колко?“ е въпосът, който управлява нашия опит в сексуалността. Повечето ни сексуални контакти преминават в калкулиране. Пъшкаме, плачем, издишаме, задъхваме се, скачаме нагоре-надолу в леглото, но в същото време умът ни изчислява „колко“ – колко още можем да дадем от себе си преди да загубим себе си, колко ще получим в замяна? Ако е първата ни среща се чудим колко да му позволим да вземе от нас – може ли да ни опипа под полата, дали сме с по-разкопчана блуза, дали да му позволим да сложи пръсти под сутиена ни. В кой момнет да му кажем „спри!“? Колко силно да кажем „не“? След колко време да му кажем, че го харесваме преди да си помисли, че сме евтини? Знай си цената и я дръж висока е правило, което сме научили. Ако вече сме в леглото, изчисленията стават още по-сложни, защото трябва да мислим и за това какви са шансовете да забременеем.
Това означава, че насред пъшкането и охкането и други демонстрации на страст, трябва бързо да си спомним календара на цикъла си. Преструвките по време на сексуалния акт, при липса на оргазъм са още работа, при това тежка, защото когато се преструваш, никога не знаеш колко далеч да стигнеш и винаги правиш повече заради страх, че не правиш достатъчно.
Действително, отнело е много енергия в борба и много скок на силата от наша страна, за да започнем да си признаваме, че всъщност нищо не се случва.
Превод: Соларис Анарести
Свобода СтаниМирова 
Вашият коментар