Пандемията е портал

Арундати Рой

Файненшъл Таймс

3 април, 2020

Превод: Мария Радева

Използва ли някой днес термина „плъзнал навсякъде като вирус“ без да потрепери? Може ли някой да погледне нещо – дръжката на вратата, картонената опаковка, торбичката със зеленчуци – без да си представи по тях рояка от онези ни мъртви, ни живи топчета, изпъстрени с всмукателни тампони, които чакат да се прикрепят към белите ни дробове?

Представя ли си някой да целуне непознат, да скочи в автобуса или да изпрати детето си на училище, без да изпита истински страх? Може ли някой да си помисли за най-обикновено удоволствие без да оцени риска от него? Кой ли от нас не е вече епидемиолог, вирусолог, статистик или пророк? Кой учен или лекар не се моли тайно за чудо? Кой свещеник не е – тайно поне – подчинен на науката?

Но дори докато вирусът се разпространява, кой не би се развълнувал от завръщането на птичите песни в града, танцуващите пауни на пътните кръстовища и тишината в небето?

Броят на случаите в световен мащаб през тази седмица мина един милион. Повече от 50 000 души са загинали. Прогнозите предполагат, че броят им ще нарастне до стотици хиляди, може би повече. Вирусът се е придвижил свободно по пътищата на търговията и международния капитал, а ужасното заболяване, което е довел след себе си е затворило хората в техните страни, техните градове и домове.

Но за разлика от капиталовите потоци, този вирус търси разпространение, а не печалба и следователно, непреднамерено, до известна степен е обърнал посоката на тези потоци. Той се подигра с контрола върху имиграцията, биометрията, цифровото наблюдение и всякакъв друг вид анализи на данни и за момента удари най-тежко в най-богатите, най-могъщите държави в света, изваждайки двигателя на капитализма от строя. Може би само временно, но поне достатъчно дълго, за да разгледаме неговите части, да направим оценка и да решим дали искаме да помогнем да го поправим или да потърсим по-добър двигател.

Ханските китайци, които управляват тази пандемия, обичат да говорят за война. Те дори не използват войната като метафора, а я използват буквално. Но ако наистина беше война, тогава кой би могъл да бъде по-добре подготвен от САЩ? Ако фронтови войници в тази война се нуждаеха не от маски и ръкавици, а от пушки, умни бомби, бункери, подводници, изтребители и ядрени бомби, щеше ли да има недостиг?

Нарендра Моди посреща Доналд и Мелинда Тръмп в препълнен стадион на 24ви Февруари, 2020

Нощ след нощ, някои от нас гледат от другия край на света пресконференциите на губернатора на Ню Йорк с впечатляващ интерес. Следим статистиката и чуваме историите за препълнени болници в САЩ, за нископлатени, преуморени медицински сестри, които трябва да правят маски от торби за боклук и стари дъждобрани, рискувайки всичко, за да лекуват болните. За това, че държавите са принудени да наддават едни срещу други за вентилатори, за дилемите на лекарите кой пациент трябва да получи шанс и кой да умре. И ние си мислим: „Боже мой! Това е Америка! ”

Трагедията е непосредствена, истинска, епична и се разгръща пред очите ни. Но не е нова. Това е финалния сблъсък на влак, който от години препуска по ръба на релсите. Помните ли видео репортажите за “изхвърлените пациенти” – болни хора, все още в болничните си нощници, с голи задници, захвърлени на улицата? Вратите на болниците твърде често се затварят за по-малко щастливите граждани на САЩ. Няма значение колко са били болни или колко са страдали.

Поне досега – защото сега, в ерата на вируса, болестта на бедния човек може да повлияе на здравето на богатото общество. И въпреки това, дори и сега, Бърни Сандърс, сенаторът, който безмилостно се бори за здравеопазване за всички, е считан за твърде краен в кандидатурата си за Белия дом, дори от собствената си партия.

*

А моята страна, моята бедна богата страна, Индия, спряла някъде между феодализма и религиозния фундаментализъм, кастата и капитализма, управлявана от крайнодесните индуистки националисти?

През декември, докато Китай се бореше с избухването на вируса в Ухан, правителството на Индия се бореше с масовото въстание на стотици хиляди свои граждани, протестиращи срещу закона за гражданство дискриминиращ мюсюлманите, който току-що беше приет в парламента.

Първият случай на Covid-19 беше докладван в Индия на 30 януари, само дни след като почетният главен гост на нашия парад за Деня на републиката, отричащият Covid-19 унищожител на Амазония, Жаир Болсонару, напусна Делхи. Но през февруари се случваха твърде много неща, за да може вирусът да бъде вместен в разписанието на управляващата партия. Официалното посещение на президента Доналд Тръмп беше насрочено за последната седмица на месеца. Той беше примамен от обещаната едномилионна публика на спортен стадион в щата Гуджарат. Всичко това коства пари и много време.

Тогава бяха и изборите за местен парламент в Делхи, които Бхаратия Джаната (Индийска народна партия) щеше да изгуби, осен ако не надгради играта си, което и направи, разгръщайки една злостна националистическа кампания без правила, изпълнена със заплахи за физическо насилие и разстрел на „ предатели „.

Така или иначе загуби. Тогава последваха наказанията над мюсюлманите в Делхи, които бяха обвинени в унижението. Въоръжени банди от индуистки метежници, подкрепени от полицията, нападнаха мюсюлманите в работническите квартали в североизточен Делхи. Изгоряха къщи, магазини, джамии и училища. Мюсюлманите, които очакваха нападението, се съпротивляваха. Повече от 50 души, мюсюлмани и някои индуси, бяха убити.

Хиляди се преместиха в бежански лагери в местните гробища. Все още вадеха осакатени тела от мръсните, вонящи канализационни шахти, когато правителството проведе първата си среща за Ковид-19, а повечето индийци за пръв път чуха за съществуването на нещо, наречено дезинфектант за ръце.

Март също беше изпълнен със събития. Първите две седмици бяха посветени на свалянето на правителството на Индийския национален конгреса в централния индийски щат Мадхя Прадеш и инсталирането на правителство на Индийската народна партия на негово място. На 11 март Световната здравна организация обяви Covid-19 за пандемия. Два дни по-късно, на 13 март, здравното министерство заяви, че корона „не представлява спешна заплаха за здравето.”

Накрая, на 19 март, индийският премиер се обърна към нацията. Не си беше подготвил домашното. Взе наготово сценария от Франция и Италия. Каза ни за необходимостта от „социално дистанциране“ (лесно разбираемо за общество, практически изградено върху кастовото разделение), и призова за “вечерен час” на 22 март. Не каза нищо за това, което правителството му прави за справяне с кризата, но помоли хората да излязат на балконите си да бият камбани и да удрят тенджери и тиганите в поздрав на здравните работници.

Не спомена, че до този момент Индия беше изнасяла предпазна екипировка и техника за обдишване, вместо да ги държи за индийските здравни работници и болници.

Не е изненадващо, че молбата на Нарендра Моди беше посрещната с голям ентусиазъм. Последваха маршове с тигани, групови танци и шествия. Не се осъществи особено много социално дистанциране. В следващите дни мъже скачаха в бъчви със свещен кравешки тор, а привържениците на Народната партия организираха празненства за пиене на кравешка урина. За да останат по-назад, много мюсюлмански организации декларираха, че Всемогъщият е отговорът на вируса и призоваха правоверните към масови събирания в джамиите.

На 24 март в 20:00 ч. Моди отново се появи по телевизията, за да съобщи, че от полунощ нататък цяла Индия ще бъде под карантина. Пазарите ще бъдат затворени. Всякакъв транспорт, както обществен, така и частен, ще бъде забранен.

Той каза, че взема това решение не само като министър-председател, но и като баща на нашето семейство. Та кой друг може вземе това решение без да се консултира с правителствата на щатите, които ще трябва да се справят с последствията от решението нация от 1,38 милиарда души да бъде затворена с нулева подготовка и с четири часа предизвестие? Методи на Моди определено създават впечатление, че премиерът на Индия смята гражданите за враждебна сила, която трябва да бъде издебната от засада и изненадана, на която никога не трябва да се има доверие.

Озовахме се под карантина. Много здравни специалисти и епидемиолози аплодираха този ход. Може би на теория са прави. Но със сигурност никой от тях не би подкрепил зловещата липса на планиране или готовност, която превърна най-голямата и най-строгата карантина в света в точно противоположното на това, което е трябвало да бъде постигато.

Човекът, който обичаше зрелищата, създаде майката на всички зрелища.

Докато един ужасен свят наблюдаваше, Индия се показа във всичкия си срам – в бруталното си, структурно, социално и икономическо неравенство, в безчувственото си безразличие към страданието.

Карантината подейства като химически експеримент, който внезапно освети скритите неща. Със затварянето на магазините, ресторантите, фабриките и строителната индустрия и затварянето на заможните и средни класи в комплексите им, нашите градове и мегаполиси започнаха да изхвърлят жителите от работническата класа – техните работници мигранти – като нежелано натрупване

Мнозина, прогонени от работодателите и хазяите си, милиони обеднели, гладни, жадни, млади и стари, мъже, жени, деца, болни хора, незрящи хора, хора с увреждания, без място, на което да отидат, без обществен транспорт, започна дълъгия поход към селата си. Те вървяха с дни, към Бадаун, Агра, Азамгарх, Алигарх, Лакнау, Горахпур – на стотици километри. Някои загинаха по пътя.

Те знаеха, че се прибират у дома, за да забавят, може би, глада. Може би дори знаеха, че може би носеха вируса със себе си на семействата си, на своите родители, баби и дядовци у дома, но те отчаяно се нуждаеха от нещичко познато, от подслон и достойнство, от храна, а може би и от любов.

Докато вървяха, някои бяха бити брутално и унижавани от полицията, които ги обвиниха в нарушаване на вечерния час. Караха млади мъже да клякат и да скачаткато жаби по магистралата. Край град Барели една група бяха събрани накуп и пръскани с маркуч с химически спрей.

Няколко дни по-късно, притеснени, че бягащото население ще разпространи вируса по селата, правителството запечата щатските граници дори за пешеходци. Хората, които бяха вървяли с дни, бяха спрени и принудени да се върнат в лагери в градовете, които току-що бяха принудени да напуснат.

Сред по-възрастните хора, ситуацията предизвика спомени за прехвърлянето на населението от 1947 г., когато Индия беше разделена и се роди Пакистан. С тази разлика, че сегашното преселение е движено от класови разделения, а не от религия. И все пак, това не бяха най-бедните хора в Индия. Това бяха хора, които имаха (поне досега) работа в града и домове, в които да се върнат. Безработните, бездомните и отчаяните останаха там, където се намираха, в градовете, както и в провинцията, където социалното бедствие нараствапе много преди настъпването на тази трагедия. През всичките тези ужасни дни министърът на вътрешните работи Амит Шах остана извън обществения обектив.

Когато започна преселението от Делхи, използвах журналистическата си карта от едно списание, за което често пиша, за да пътувам до Газипур, на границата между Делхи и Утар Прадеш.

Сцената беше библейска. Или може би не. Библията няма как да познава числа като тези. Карантината за налагане на физическо дистанциране беше довела до обратното – физическо компресиране в немислим мащаб. Това е така дори вътре в градоветена Индия. Главните пътища може да са празни, но бедните са запечатани в тесните бедняшки квартали.

Всеки един от вървящите, с които разговарях, се тревожеше за вируса. Но той беше по-малко реален, по-малко присъстващ в живота им от настъпващата безработица, глад и полицейско насилие. От всички хора, с които разговарях в този ден, включително група мюсюлмани шивачи, които само преди седмици бяха преживял анти-мюсюлманските атаки, най-много ме смутиха думите на един дърводелец, наречен Рамет, който планираше да върви пеша до Горахпур близо до границите с Непал.

„Може би, когато Моджиджи реши да направи това, никой не му каза за нас. Може би той не знае за нас “, каза той.

„Нас“ означава приблизително 460 милиона души.

*

Щатските правителства в Индия (както и в САЩ) проявиха повече сърце и разбиране в кризата. Проф съюзите, частни граждани и други колективи разпространяват храни и пакети за спешни случаи. Централното правителство бавно реагира на отчаяните им призиви за средства. Оказва се, че Националният фонд за помощ на премиера няма налични готови парични средства. Вместо това, дарените средства се наливат в малко загадъчния нов фонд PM-CARES. Появиха се пакетирани храни с лика на Моди.

Освен това, премиерът сподели видеоклипове със своята йога нидра практика, в които анимиран Моди с тяло мечта демонстрира йога асани, за да помогне на хората да се справят със стреса от самоизолацията.

Нарцисизмът е дълбоко тревожен. Може би една от асаните може да бъде молба-асана, в която Моди моли френския министър-председател да ни разреши да се оттеглим от много притеснителната сделка с изтребители Rafale и да използваме тези 7,8 млрд. Евро за отчайващо необходими спешни мерки в подкрепа на няколко милиона гладни хора. Французите сигурно ще разберат.

Тъй като блокадата навлиза във втората си седмица, веригите за доставки са прекъснати, лекарствата и основните консумативи са изразходвани. Хиляди шофьори на камиони все още са заседнали по магистралите, с малко храна и вода. Постоянните култури, готови за прибиране, бавно изгниват.

Икономическата криза е тук. Политическата криза продължава. Основните медии включиха историята на Covid в своята денонощна токсична анти-мюсюлманска кампания. Организация, наречена Tablighi Jamaat, която е провела среща в Делхи преди обявяването на карантината, се оказа „супер разпространител“- използва ситуацията за стигматизиране и демонизиране на мюсюлманите. В общи линии се насажда идеаята, че мюсюлманите са измислили вируса и умишлено са го разпространили като форма на джихад.

Кризата с Ковид тепърва предстои. Или не. Не знаем. Това, в което можем да сме сигурни е, че когато и да се случи, ще бъде третирана с всички преобладаващи предразсъдъци на религията, кастата и класата, напълно подобаващо.

Днес (2 април) в Индия има почти 2000 потвърдени случая и 58 смъртни случая. Това със сигурност са ненадеждни числа, базирани на ужасно малко тестове. Мнението на експертите варира в голяма степен. Някои прогнозират милиони случаи. Други смятат, че жертвите ще са много по-малко. Възможно е никога да не знаем истинските контури на кризата, дори когато тя ни удари. Но знаем, че натоварването на болниците все още не е започнало.

Обществените болници и клиники в Индия – които не са в състояние да се справят с почти 1 милиона деца, които умират от диария, недохранване и други здравни проблеми всяка година, със стотиците хиляди болни от туберкулоза (четвърт от случаите в света), с огромната анемия и недохраненото население, податливо на всякакъв вид леки заболявания, които се оказват фатални за тях – няма да могат да се справят с криза като тази, с която Европа и САЩ се справят сега.

Цялото здравеопазване е повече или по-малко в състояние на задържане, тъй като болниците са прехвърлени в услуга на вируса. Центърът по травматология на легендарния All India Institute of Medical Sciences в Делхи е затворен, стотиците пациенти с рак, известни като ракови бежанци, живеят по пътищата извън тази огромна болница, прогонени като добитък.

Хората ще се разболеят и ще умрат у дома. Може би никога няма да узнаем техните истории. Те дори може да не станат статистика. Можем само да се надяваме, че проучванията, които казват, че вирусът харесва студеното време, са верни (макар и други изследователи да се съмняват). Никога един народ не е копнял така силно и ирационално за изгарящото, наказващо с лъчите си индийско лято.

Какво е това нещо, което ни се случи? Това е вирус, да. Само по себе си той няма никакъв морален смисъл. Но това определено е нещо повече от вирус. Някои смятат, че това е Божият начин да ни накара да се осъзнаем. Други, че е китайска конспирация за завладяване на света.

Каквото и да е, коронавирусът накара могъщите да коленичат и спря света, тъй както нищо друго не е успявало. Мислите ни все още се лутат напред-назад, копнеейки да се върнем към „нормалността“. Опитваме се да съшием бъдещето към миналото, отказваме да признаем разрива помежду им. Но разривът съществува. И насред това ужасно отчаяние, пандемията ни предлага шанс да преосмислим машината за Деня на Страшния съд, която сме построили. Нищо не може да бъде по-лошо от връщане към нормалността.

В исторически план пандемиите са принуждавали хората да скъсат с миналото и да си представят света си наново. Тази не е по-различна. Това е портал, портал между този свят и следващия.

Можем да изберем да преминем през него, влачейки подире си труповете на нашите предразсъдъци и омраза, нашата алчност, нашите бази с данни и мъртви идеи, мъртвите ни реки и опушеното небе. Или можем да преминем леко, с малко багаж, готови да си представим друг свят. И готови да се борим за това.

One thought on “Пандемията е портал

Add yours

  1. Естествено, че никога няма да разберем реалните размери на трагедията, която SARS-CoV-2 предизвиква в Индия. Социалната структура там позволява системно безнаказано и престъпно безхаберие спрямо хората, които са считани за 2-ро и 3-то качество въз основа на напълно произволни критерии.

    Харесвам

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: