Политическото въображение и митът за човешката история (Дейвид Грейбър; Дейвид Уенгроу)

Ирина Колева

Съзнанието за социални възможности и креативността в политическия живот са основни черта на здравословното общество. Трябва да сме готови да се приспособяваме към различни условия и ситуации. Да сме наясно, че всяка система, институция и традиция подлежи на адаптация и промяна.

За жалост това чувство за възможност е до голяма степен загубено. 

Приемаме обществото за фиксирано, статично, почти непроменимо. Дори когато претърпява промени, те са еволюционно предопределени, безвъзвратни и разделени на последователни стадии.

Да вземем разпространената сред историци и антрополози идея, че обществото се развива на принципа банда -> племе -> град -> държава, като с увеличаването на мащаба се увеличава и йерархията и разслоението. Или разбирането на Маркс за развитието на обществото според класовата динамика и притежанието над средствата за производство – примитивен комунизъм -> робовладелчество -> феодализъм -> капитализъм -> социализъм -> комунизъм. Франсис Фукуяма пък нарича постмодерния капитализъм „края на историята“, последната и най-добра фаза на човешкото общество. Дори съвременният учен Иън Морис разделя историята на три последователни стадия според това дали хората се изхранват основно с лов и събиране, земеделие или индустриално производство.

Такива начини на мислене са не само вредни и ограничаващи; те могат да бъдат пагубни. Множество народи са били превземани, избивани и насилствено асимилирани от империи, защото са били възприемани за недоразвити. Сякаш империята едва ли не им прави услуга, като ги „цивилизова“.

Ами ако ви кажа, че някои общества са йерархични в една част от годината, а егалитарни – в друга? Че хора са възприемали земеделието, само за да го изоставят и отново да станат ловци и събирачи*? Че дори в някои от най-потисническите общества е имало моменти, когато светът се е обръщал?

Човешката история не е видеоигра, в която се отключват последователни нива. Тя е разнообразна и често изненадваща. И доказва, че бъдещето също е пълно с безкрайни възможности, стига да имаме надеждата да повярваме в тях и волята да ги изградим.

Да започнем от праисторическите времена. Все още нямаме много информация за хората, живели тогава, така че е невъзможно да направим категорични заключения. Но тази, която имаме, сочи към заключението, че предците ни не са били нито невинни деца на природата, нито кръвожадни диваци. Те са били хора като нас, може би дори с по-развито политическо въображение.

Любопитни са случаите на богати погребения и монументална архитектура от късния палеолитен период. Два от многото съществуващи примери са трите пищни гроба при Долни Вестонице, Чехия, и мегалитния паметник Стоунхендж. Ако гробовете са на официални владетели, както се предполага, би трябвало да се откриват и крепости, замъци, складове и други символи на йерархическо общество, само че такива липсват. А Стоунхендж изглежда е строен и разрушаван периодично, най-вероятно по време на фестивали и празници. Това сочи към експерименти със социалната организация, сякаш хората си играят на владетели или строят монументи като част от пиеса или ритуал.

Тъй като стана дума за Стоунхендж, трябва да кажем и няколко думи и за хората, които са го построили. Повлияни от континентална Европа, те започват да се занимават със земеделие и животновъдство през 3300 г. пр. Хр., но скоро решават да изоставят първото и се изхранват със смесица от диви растения и домашни животни. Още един аргумент срещу неизбежния и линеен ход на прогреса.

3500 години по-късно, град Теотиуакан в днешно Мексико претърпява изненадваща трансформация. Дотогава той е организиран йерархично, с човешки жертвоприношения и огромни храмове и дворци. След това е администриран от градски съвети, които населението често бие с камшик, а за всеки жител се строи удобен дом. Населението на града е 120 000 души – тоест големият брой на населението не изисква задължително централизирано управление.

Друг, по-съвременен пример за това са инуитите. През лятото те се движат в малки патриархални групи от по двайсет-трийсет души, основно на семейни начала, където най-възрастният мъж притежава цялата собственост и упражнява пълен контрол над останалите. Когато дойде зимата, хората се събират в големи общи къщи, организират се егалитарно и и делят всички блага според нуждата. Сексуалното им поведение също е по-освободено и често разменят партньорите си.

За разлика от инуитите, при някои племена на рибари, ловци и събирачи от северозападния бряг на Канада, например Куакиутл, йерархията е по-изразена през зимата. Тогава хората са разделени на наследствени благородници, които живеят в дворци и организират огромните банкети потлач, обикновени хора и дори роби. През лятото, когато идва сезонът за риболов, се разделят на по-малки кланове. И там не липсват йерархии, но са много по-малко строги и не толкова формални. Разликата е толкова голяма, че всеки има по две имена – едно зимно и едно лятно.

Народът Намбикуара на територията на днешна Бразилия също има подобна двойна морфология**. През сухия сезон те се разделят на малки банди, начело с вождове, които ловуват и оцеляват в недружелюбната среда на джунглата. През дъждовния сезон живеят в села сред хълмовете и се занимават с градинарство. Тогава вождовете, макар и уважавани членове на общността, нямат особена власт.

Племена като Шаян, Кроу и Лакота, които докъм 19.век обитават Големите равнини в Северна Америка, са бивши фермери, отдавна изоставили земеделието в полза на конния номадски начин на живот. Освен това те имат и две различни обществени системи. През повечето време живеят на отделни семейства и други малки групи по свободен, мобилен, дори анархически начин. Когато обаче дойде времето за лов на бизони през есента, те се събират в големи селища, за да го организират, и избират де факто полиция, която чрез авторитарни и насилствени мерки спира всеки, който попречи на лова.

Дори и в най-йерархичните и консервативни общества има моменти, когато общоприетите норми и закони се преобръщат.

В древноеврейското общество например е разпространена практиката на дълговото робство. Но на всеки 50 години всички роби биват освободени, дълговете им се прощават и им се връща цялото предишно имущество.

В средновековна Европа различните празници и фестивали са моменти на хаос и освобождение. Тогава жените могат да управляват мъжете, децата – възрастните, а слугите – господарите си. Избират се карнавални крале, кралици, лордове и духовници – които за кратко заемат много от функциите на управляващите и служат за техни пародии. В един такъв фестивал, May Day, се корени историята на Първи май като ден на работниците и техните борби. Много често селяните, обърнали света с главата надолу, решават, че предпочитат да си остане така, и празниците прерастват в бунтове.

Колко депресивен, колко ужасно ограничаващ изглежда нашият политически климат в сравнение със социалната осъзнатост на гореспоменатите общества! Часове дебати за повърхностни детайли, без дори да се споменава по-дълбока промяна. Избори, касаещи почти единствено кой коя позиция да заеме в иначе непокътнатата система. Приемане по презумпция, че настоящото устройство на света, дори и да не е добро, е непроменимо и неминуемо.

Време е отново да се научим да мечтаем, да събудим социалното си и политическо въображение. Да експериментираме, имайки предвид, че нищо не е вечно и всичко, винаги, е под въпрос и подлежи на промяна, а понякога и пълна трансформация. Да изградим свят, в който има място за много различни светове. Само така можем да бъдем пълноценни членове на обществото.

Бележки

*Обществата на ловци и събирачи (hunter-gatherers) са тези, в които хората се изхранват чрез лов на диви животни и събиране на растения и гъби, без земеделие или животновъдство.

** Двойна морфология – социално устройство, при което в едно общество се редуват две различни системи. Например през една част на годината хората водят номадски, а през друга – уседнал начин на живот.

Тази статия е почти напълно базирана на книгата „The Dawn of Everything: A New History of Humanity“ на Дейвид Грейбър и Дейвид Уенгроу.

Съзнанието за социални възможности и креативността в политическия живот са основни черта на здравословното общество. Трябва да сме готови да се приспособяваме към различни условия и ситуации. Да сме наясно, че всяка система, институция и традиция подлежи на адаптация и промяна.

За жалост това чувство за възможност е до голяма степен загубено. 

Приемаме обществото за фиксирано, статично, почти непроменимо. Дори когато претърпява промени, те са еволюционно предопределени, безвъзвратни и разделени на последователни стадии.

Да вземем разпространената сред историци и антрополози идея, че обществото се развива на принципа банда -> племе -> град -> държава, като с увеличаването на мащаба се увеличава и йерархията и разслоението. Или разбирането на Маркс за развитието на обществото според класовата динамика и притежанието над средствата за производство – примитивен комунизъм -> робовладелчество -> феодализъм -> капитализъм -> социализъм -> комунизъм. Франсис Фукуяма пък нарича постмодерния капитализъм „края на историята“, последната и най-добра фаза на човешкото общество. Дори съвременният учен Иън Морис разделя историята на три последователни стадия според това дали хората се изхранват основно с лов и събиране, земеделие или индустриално производство.

Такива начини на мислене са не само вредни и ограничаващи; те могат да бъдат пагубни. Множество народи са били превземани, избивани и насилствено асимилирани от империи, защото са били възприемани за недоразвити. Сякаш империята едва ли не им прави услуга, като ги „цивилизова“.

Ами ако ви кажа, че някои общества са йерархични в една част от годината, а егалитарни – в друга? Че хора са възприемали земеделието, само за да го изоставят и отново да станат ловци и събирачи*? Че дори в някои от най-потисническите общества е имало моменти, когато светът се е обръщал?

Човешката история не е видеоигра, в която се отключват последователни нива. Тя е разнообразна и често изненадваща. И доказва, че бъдещето също е пълно с безкрайни възможности, стига да имаме надеждата да повярваме в тях и волята да ги изградим.

Да започнем от праисторическите времена. Все още нямаме много информация за хората, живели тогава, така че е невъзможно да направим категорични заключения. Но тази, която имаме, сочи към заключението, че предците ни не са били нито невинни деца на природата, нито кръвожадни диваци. Те са били хора като нас, може би дори с по-развито политическо въображение.

Любопитни са случаите на богати погребения и монументална архитектура от късния палеолитен период. Два от многото съществуващи примери са трите пищни гроба при Долни Вестонице, Чехия, и мегалитния паметник Стоунхендж. Ако гробовете са на официални владетели, както се предполага, би трябвало да се откриват и крепости, замъци, складове и други символи на йерархическо общество, само че такива липсват. А Стоунхендж изглежда е строен и разрушаван периодично, най-вероятно по време на фестивали и празници. Това сочи към експерименти със социалната организация, сякаш хората си играят на владетели или строят монументи като част от пиеса или ритуал.

Тъй като стана дума за Стоунхендж, трябва да кажем и няколко думи и за хората, които са го построили. Повлияни от континентална Европа, те започват да се занимават със земеделие и животновъдство през 3300 г. пр. Хр., но скоро решават да изоставят първото и се изхранват със смесица от диви растения и домашни животни. Още един аргумент срещу неизбежния и линеен ход на прогреса.

3500 години по-късно, град Теотиуакан в днешно Мексико претърпява изненадваща трансформация. Дотогава той е организиран йерархично, с човешки саможертви и огромни храмове и дворци. След това е администриран от градски съвети, които населението често бие с камшик, а за всеки жител се строи удобен дом. Населението на града е 120 000 души – тоест големият брой на населението не изисква задължително централизирано управление.

Друг, по-съвременен пример за това са инуитите. През лятото те се движат в малки патриархални групи от по двайсет-трийсет души, основно на семейни начала, където най-възрастният мъж притежава цялата собственост и упражнява пълен контрол над останалите. Когато дойде зимата, хората се събират в големи общи къщи, организират се егалитарно и и делят всички блага според нуждата. Сексуалното им поведение също е по-освободено и често разменят партньорите си.

За разлика от инуитите, при някои племена на рибари, ловци и събирачи от северозападния бряг на Канада, например Куакиутл, йерархията е по-изразена през зимата. Тогава хората са разделени на наследствени благородници, които живеят в дворци и организират огромните банкети потлач, обикновени хора и дори роби. През лятото, когато идва сезонът за риболов, се разделят на по-малки кланове. И там не липсват йерархии, но са много по-малко строги и не толкова формални. Разликата е толкова голяма, че всеки има по две имена – едно зимно и едно лятно.

Народът Намбикуара на територията на днешна Бразилия също има подобна двойна морфология**. През сухия сезон те се разделят на малки банди, начело с вождове, които ловуват и оцеляват в недружелюбната среда на джунглата. През дъждовния сезон живеят в села сред хълмовете и се занимават с градинарство. Тогава вождовете, макар и уважавани членове на общността, нямат особена власт.

Племена като Шаян, Кроу и Лакота, които докъм 19.век обитават Големите равнини в Северна Америка, са бивши фермери, отдавна изоставили земеделието в полза на конния номадски начин на живот. Освен това те имат и две различни обществени системи. През повечето време живеят на отделни семейства и други малки групи по свободен, мобилен, дори анархически начин. Когато обаче дойде времето за лов на бизони през есента, те се събират в големи селища, за да го организират, и избират де факто полиция, която чрез авторитарни и насилствени мерки спира всеки, който попречи на лова.

Дори и в най-йерархичните и консервативни общества има моменти, когато общоприетите норми и закони се преобръщат.

В древноеврейското общество например е разпространена практиката на дълговото робство. Но на всеки 50 години всички роби биват освободени, дълговете им се прощават и им се връща цялото предишно имущество.

В средновековна Европа различните празници и фестивали са моменти на хаос и освобождение. Тогава жените могат да управляват мъжете, децата – възрастните, а слугите – господарите си. Избират се карнавални крале, кралици, лордове и духовници – които за кратко заемат много от функциите на управляващите и служат за техни пародии. В един такъв фестивал, May Day, се корени историята на Първи май като ден на работниците и техните борби. Много често селяните, обърнали света с главата надолу, решават, че предпочитат да си остане така, и празниците прерастват в бунтове.

Колко депресивен, колко ужасно ограничаващ изглежда нашият политически климат в сравнение със социалната осъзнатост на гореспоменатите общества! Часове дебати за повърхностни детайли, без дори да се споменава по-дълбока промяна. Избори, касаещи почти единствено кой коя позиция да заеме в иначе непокътнатата система. Приемане по презумпция, че настоящото устройство на света, дори и да не е добро, е непроменимо и неминуемо.

Време е отново да се научим да мечтаем, да събудим социалното си и политическо въображение. Да експериментираме, имайки предвид, че нищо не е вечно и всичко, винаги, е под въпрос и подлежи на промяна, а понякога и пълна трансформация. Да изградим свят, в който има място за много различни светове. Само така можем да бъдем пълноценни членове на обществото.

Бележки

*Обществата на ловци и събирачи (hunter-gatherers) са тези, в които хората се изхранват чрез лов на диви животни и събиране на растения и гъби, без земеделие или животновъдство.

** Двойна морфология – социално устройство, при което в едно общество се редуват две различни системи. Например през една част на годината хората водят номадски, а през друга – уседнал начин на живот.