Събуждаш се, вдишваш дълбоко, поглъщаш шепа слънчеви лъчи, погалваш котката, усмихваш се на кучето и докосваш пръстта в саксията на цветята да видиш дали имат нужда от още вода. Поглеждаш през прозореца и смокът те кара да настръхнеш. Сядаш пред компютъра и биваш залята от ураган новини за пожари, за изчезващи ледници, за подигравки към науката и в теб се надига буря от гняв и същевременно безпомощност. Кога, по дяволите, ще спрем с това нехание?
А нехаем ли всъщност? Движението за екологична справедливост се разширява и привлича все повече и повече хора по цял свят. Има немалко хора, на които им пука и въпреки това досега не сме успели да постигнем каквато и да е било значителна промяна. Това е обективната реалност, която неминуемо тежи на тези от нас, които се чувстват сякаш пикаят срещу вятъра всеки ден.
И докато тактиките на движението, често биват критикувани (сътрудничество с корпорации, кампании за промяна на консуматорските навици и т.н), стратегията почти никога не е поставена под въпрос. A именно – да се привлече вниманието на властта с надеждата, че управниците ще се усетят и ще се споразумеят помежду си така, че да променят курса на опустошаване на планетата.
Със същия успех, ние можеше и да седнем да се молим на всемогъщия за спасение.
И тук идва трагедията на съвременния човек – пълната безпомощност на фона на огромната машина, която сякаш се управлява сама. Много от нас дълбоко в себе си осъзнават, че няма и смисъл да се надяваме, че ще бъде постигнато някакво магическо споразумение между водещите империи за намаляване скоростта, с която размножаваме капитала. Единственото, което може да бъде постигнато на подобни заседания е решение за разширяване на производството в нова посока – примерно “зелени” корпорации.
А това изобщо не е целта и никога не е била. От една страна, лека промяна на курса на унищожение, отдавна вече не е достатъчна. А от друга страна целта ни не е нито да спасяваме индустрии, нито пък да създаваме работни места. Целта ни е да подобрим материалните условия на живот и да достигнем обществен контрол върху средствата за производство и възпроизводство.
На този етап на развитие на капитализма, нищо освен бърза, ефективна и коренна промяна на социално-икономическа система и цялостното ни отношение към природната среда не е достатъчно. Тази промяна може да бъде достигната само чрез локален отпор организиран от пряко засегнатите и натиск отдолу.
Затова, нека да излезем от парадигмата, че единствения ни шанс е да убедим корпорациите и държавите да ни дадат шанс да оцелеем.
Нека да се опираме на нещата, които ни правят част от тоя свят, който се мъчим да спасим. Ние, като животни, сме изцяло част от природата и сме не само зависими от нея, но имаме и емоционална връзка. Решението да станем еколкогични защитници не се води само от рационалност, но и от любовта към природата и света. Тази емоция е изцяло човешка и естествена и съществува във всяка една от нас.
И ако ви се струва, че имаме непреодолими различия и едва ли е възможно да се намери допирна точка, с човек, който критикува Грета по фейсбук, да не забравяме, че доколкото за човек живеещ в Родопите, спирането на глобалното затопляне може да е абстрактна концепция, върху която няма никакъв контрол, дотолкова е свидна за него опустошената гора и той вероятно е готов да я брани. И не е нужно да си чел Маркс за да си наясно, че закупуването на извори от Кока-Кола и Нестле е очевидна кражба на природни ресурси, защитената от държавата и прикрита под названието “инвестиции”.
Нека да отстояваме, че не управниците, а народа е способен да взема правилни решения. Ние, като човечество, ще можем да достигнем до вземането на екологични решения само, когато тези решения се вземат от хора на локално ниво, тоест от пряко засегнатите хора, които лично зависят от състоянието на околната среда.
Свобода СтаниМирова 
Вашият коментар