Без Бог, без господар, без съпруг: Първата анарха-феминистка група в света

Преведено от http://libcom.org/history/no-god-no-boss-no-husband-world%E2%80%99s-first-anarcha-feminist-group

Превод от Ирина Колева

Първата анарха-феминистка група в света е създадена като част от процъфтяващото анархистко движение в Аржентина през деветнайсети век. Тя издава първия анарха-феминистки вестник, La Voz de la Mujer (Гласът на жената). За жалост историята на анархисткия феминизъм в Аржентина рядко се признава. В най-добрия случай бива само спомената, в най-лошия – игнорирана и забравена.

La Voz de la Mujer е публикуван в Буенос Айрес само девет пъти, започвайки на 8 януари, 1896 г., и свършвайки след почти точно една година. Донорите му включват „Групата на жените отмъстителки“, „Този, който иска да пълни топове с главите на буржоазията“, „Да живее динамитът“, „Да живее свободната любов“, „Феминистка“, „Змия, която ще погълне буржоазията“, „Пълен с бира“, „Мъж приятел на жените“. Повечето от него е написан на испански, освен редките статии на италиански. Това не е изненадващо, защото анархисткият феминизъм идва в Аржентина главно от Испания. Дори феминисткият материал в италианската преса е написан до голяма степен от испанци. Друга версия на вестника със същото име е публикувана в провинциалния град Розарио (неговата редакторка Вирджиния Болтен е единственаната известна депортирана жена през 1902 по време на Закона за пребиваване, който дава на правителството властта да депортира имигранти, активни в политически организации). Друг La Voz de la Mujer е публикуван в Монтевидео, където Болтен е изпратена в изгнание.

La Voz de la Mujer описва себе си като посветен на напредъка на анархо-комунизма. „Централната му тематика беше за многопластовата природа на потисничеството над жените“, казва един от редакторите, „Вярваме, че в съвременното общиство никой и нищо няма по-нещастна съдба от злополучните жени.“ Феминизмът атакува брака и мъжката власт над жените. Участниците във вестника, както и анархистките феминисти навсякъде, развиват идея за потисничеството, концентрирана върху половото такова. Бракът според тях е буржоазна институция, която ограничава свободата на жените, включително и сексуалната свобода. Бракове без любов, вярност, поддържана чрез страх, а не чрез желание, потисничество на жените от мъже, които те мразят – всичко това се приема като симптом на принудата, която съдържа брачният договор. Анархистките феминистки осъждат тази алиенация на свободната воля и се опитват да я поправят, първоначално чрез свободна любов, а после, по-съществено, чрез социална революция.

La Voz de la Mujer е вестник, написан от жени за жени, той е независим израз на изрично феминистка вълна в работническото движение в Южна Америка и един от първите записани случаи на смесването на феминистки идеи с революционна и работническа ориентация. Също като Ема Голдман, Луиз Мишел и Волтерин де Клер, той се различава от мейнстрийм феминизма, защото е работническо движение, поставящо борбата срещу патриархата като част от по-голяма борба срещу икономическите и социални класи и йерархии. Не се концентрира върху образованите жени от средната класа, чийто феминизъм бива осъден като „буржоазен“ и „реформистки“.

Анархисткият феминизъм се появява в Буенос Айрес в 1890те, когато с растежа на икономиката нараства търсенето за труд, което е задоволено чрез масова имиграция. Най-голямата етническа група са италианците, последвани от испанците и французите. Между тези имигранти е активна групата, произвела La Voz de la Mujer. Както и навсякъде из Америките, анархизмът първоначално е внесен от имигранти от европейски страни, където има силни анархистки движения – Италия, Испания и Франция. Анархистките групи и публикации, появили се първо в 1860те и 70те, намират плодотворна почва заради социалните условия в Аржентина. Като имигрантските общности, от които са част, анархистите са интегрална част от работническото движение в Аржентина и формирането на идеите и борбите му. Анархистите помагат да се създадат някои от първите синдикати, организират стачки и демонстрации. В 1880те е 90те има понякога по 20 анархистки вестника, публикувани едновременно, на френски, испански и италиански.

La Voz de la Mujer се появява след половин век постоянна анархистка дейност. Той е част от анархо-комунистическата традиция и е отдаден на свалянето на съществуващото общество и създаването на нов, справедлив и егалитарен социален ред, организиран на принципа „от всекиго според възможностите, на всекиго според потребностите“. Също както на други места, се развива характерна феминистка вълна, като главният импулс за анархистки феминизъм идва от испански активисти (но италиански изгнаници като Ерико Малатеста и Пиетро Гори подкрепят феминистки идеи в своите дневници и статии). Равно заплащане за жените е обявено за изискване и подкрепено от голям брой синдикати в Аржентинската Работническа Федерация през 1901.

Войнствената и анти-реформистка позиция на La Voz de la Mujer предизвиква реакция сред работничките в Буенос Айрес, Ла Плата и Розарио. Той се издава в продължение на една година и отпечатва между 1000 и 2000 копия на всеки брой, значително число за анархистки вестник по онова време. Редакторите му са от големите испански и италиански общности и се идентифицират с жените от работническата класа. Като анархистки вестник се отличава с разпознаването на специфичното потисничество на жените. Той призовава жените да се мобилизират срещу своето подчинение като жени и като работнички. Първата му статия е страстен отказ от съдбата на жените:

 „Омръзна ни от толкова сълзи и толкова страдание; омръзна ни от безкрайната робия на децата (колкото и да са ни скъпи); омръзна ни да молим и просим; омръзна ни да бъдем играчки на нашите долни експлоататори или зли съпрузи. Ние решихме да издигнем гласовете си в концерта на обществото и да изискаме, да, изискаме своя дял от удоволствие в банкета на живот.“

Появяването му получава смесени реакции от останалата част на анархисткото движение, вариращи от тишина и враждебност до похвала. Един вестник му дава особено топли приветствия, твърдейки, че „група войнствени жени са развели червения флаг на анархизма и смятат да издават списание за пропаганда за другарите си по работа и по страдание. Поздравяваме смелите инициаторки на този проект и призоваваме всички наши другари да ги подкрепят.“ Това не е изненадващо, значителна част от анархистката преса по онова време симпатизира на феминистките проблеми. В средата на 1890те в Аржентина се увеличава покритието на проблеми, свързани с равенството на жените и най-вече с брака, семейството, проституцията и доминацията на жените от мъжете. Някои вестници дори публикуват специални поредици от памфлети, посветени на „женския въпрос“. La Questione Sociale, италианският вестник, създаден от Малатеста, когато той идва в Аржентина, публикува такива памфлети. Germinal, който се появява първоначално в 1897, се занимава най-вече с женския въпрос, публикува няколко статии под общото заглавие „Феминизъм“ и подкрепя революционния и справедлив характер на феминизма срещу обвинението, че той създава само елегантни малки дами. Много, ако не целият феминистки материал в анархистката преса изглежда да е написан от жени.

Въпреки това тази привидна симпатия към феминизма в анархистките редици се равнява със значителната опозиция на практика. Първият брой на La Voz de la Mujer изглежда е предизвикал голяма враждебност, зощото в следващия редакторките атакуват антифеминисткото отношение, без съмнение преобладаващо между мъжете в движението. Както казват те:

 „Когато жените, каквито сме невежи и недостойни, поехме инициативата и публикувахме La Voz de la Mujer, трябваше да се досетим, о, съвременни мошеници, как ще отговорите със старата си меркантилна философия на нашата инициатива. Трябваше да осъзнаете, че ние, глупавите жени, имаме инициатива, която е продукт на мисъл. Нали знаете – ние също мислим… Първият брой на La Voz de la Mujer се появи и, разбира се, отприщи целия ад. ‘Еманципация за жените? Защо?’, ‘Еманципация за жените? Няма начин!’,’Нека първо да дойде нашата еманципация, и тогава, когато мъжете са свободни, ще мислим за жените.’“

Редакторките заключват, че жените не могат да разчитат на мъжете да поемат инициативата да изискват равенство за тях, имайки предвид това враждебно поведение. Същият брой съдържа статия със заглавие „За тези, които покваряват идеала“, в която мъжете са предупредени, „Трябва да разберете веднъж завинаги, че нашата мисия не се изчерпва до това да отглеждаме децата ви и да перем дрехите ви и че ние също имаме правото да се еманципираме и да бъдем свободни от всички видове ръководство, било то икономическо или брачно.“ Редакцията на третия брой подчертава, че атакува не мъжете анархисти като цяло, а само „фалшивите анархисти“, които не успяват да защитят „един от най-красивите идеаи на анархизма – еманципацията на жените.“

Гневът на редакторките е оправдан, имайки предвид, че анархизмът се застъпва за свобода и равенство за цялото човечество, не само за мъжете. Жените, потискани от патриархата, като дискриминирана група могат с право да очакват подкрепа от останалите анархисти в своята борба за освобождение. Но за много мъже анархисти този проблем може да бъде игнориран до „след революцията“, позиция, която редакторките на La Voz de la Mujer правилно отхвърлят като егоцентрична. Не е изненадващо, че анархизмът, повече от други течения на социализма, концентрирани върху икономическата експлоатация, успява да се приспособи към борбата срещу патриархата. Но тази теоретична подкрепа към феминизма често е асоциирана със сексизъм на практика.

Не е трудно да се види защо феминистките са привлечени от анархизма и защо толкова правилно се противопоставят на анархисткото лицемерие на мъжете. Ключовети му идеи наблягат на борбата срещу авторитетите, включително и властта, упражнявана над жените в брака и семейството. Всички анархисти трябва да търсят свобода във връзките. Анархисткото ударение върху потисничеството и силовите връзки отваря пространство, в което жените могат да бъдат разглеждани едновременно като жертви на класовото общество и мъжкия авторитет. Както La Voz de la Mujer казва в четвъртия си брой, „Ние мразим авторитета, защото се стремим да бъдем човешки същества, а не машини, насочвани от волята на някой друг, било то авторитет, религия или каквото и да било друго.“ Целта му е обобщена, когато една от симпатизантките му се подписва: „Без бог, без господар, без съпруг.“